Войната трае девет минути. Тя е съвършено едностранна, единственият начин, по който маг може да води война с надежда за пълна победа срещу други адепти на същите традиции, обучавани по същите стандарти.
Хората на архидама Прозрение откриват, че собствената им засада е мъртвородена, а позициите им — готови капани. Винаги са били по-малко от по-голямата фракция магове, които са мислили за кротки, а сега противниците им използват броя си, за да опровергаят клеветата.
Никой не получава милост или възможност за честна битка. Срещу слабостта е приложена сила. Върху покривите, в осветените градини, в залите на Исас Схоластика и в личните домове на магьосниците атаката е бърза, тиха и абсолютна.
Докато подпийналите, объркани политици на Картейн се катерят един върху друг в комичната свада в сърцето на Картениума, седемдесет магове умират в тъмните кътчета на града, повличайки със себе си само няколко от убийците си.
Навигаторка открива Търпение да стои сама в Небесната зала, загледана в купола на изкуствените светила и наблюдаваща реалното небе над Картейн, в което тъмните облаци са били призовани да заличат светлината на луната и звездите. Над града е хвърлена сянка като пелерина, за да се скрият по-добре доказателствата.
— Свърши се! — казва Търпение. Говори с реални думи. Сребърните нишки на мисловната реч са се разстлали неприятно из Картейн — викове на болка и предателство, молби за помощ, която никога няма да пристигне. Търпение е затворила съзнанието си за по-голямата част от шума. — Сега ще трябва да живеем със самите себе си.
— Разкажи за тревогите ни на сенките на Терим Пел — казва едноръката жена. Изтрива сълза от бузата си.
— Всеки от нас е един на хиляда хиляди — казва Търпение. — Тази вечер унищожихме някои от най-редките и ценни неща на света. Далечните ни наследници може да ни прокълнат за стореното.
— Вече заслужаваме проклятията им, архилейди.
— Ако все още е останал свят, в който да ни прокълнат. Хайде, помогни ми да го направя.
Двете жени скланят глави, ръцете им се движат в съвършен унисон, а устните им редят думи, раздиращи гърлата им като пустинен въздух. Красивите магически призовани небеса в Небесната зала избледняват като спомен от сън, докато не остава нищо друго освен купол от обикновени камъни, избледнял от патината на стар пушек.
— Желаеш ли сега да видиш сина си? — пита Навигаторката.
— Не — отвръща Търпение, изведнъж усетила всяка една от годините си и зажадняла за докосването и смеха на мъжа, който потъна в Амател преди половин живот. — Ще говоря първо с Ламора. Но преди това искам да остана за малко сама.
Навигаторката кимва и се оттегля тихо, като оставя Търпение сама в мълчаливата необятност на стая, която никога повече няма да бъде използвана.
В края на дългата кампания остава само едно задължение, но Търпение все още не може да намери куража да се изправи срещу него.
Последна интерлюдия
Крадците благоденстват
Останките на Генаро Булидаци, последен от рода си, бяха отнесени под знамената на рода. Ядният Брего свърши по-голямата част от работата, след като беше смъмрен от баронеса Езринтайм, че всява паника и недоверие. Тя обаче благоволи да нареди да има почетна стража.
Беше среднощ, когато всички полицаи и войници напуснаха лагера си в хана на Глориано и изгониха малобройната тълпа от местни и търсачи на сензации. Баронеса Езринтайм остави стража на пост и им заповяда да осигурят спокойствието на „благородниците“, за които тази нощ в Еспара ще е последна.
Джийн и Дженора си легнаха рано, за да прекарат нощта така, както решат. Близнаците Санца, които, изглежда, не искаха да се изпускат от очи, превзеха един от ъглите на общата стая и пиха с Алондо и Донкер. Това обаче не беше бурното пиене на празненството, а тихият ритуал на хора, облекчени, че все още имат гърла, в които да наливат ел.
Берт и Шантал бяха заспали един върху друг, завити със стара пелерина. Мадам Глориано обеща на Локи, че по-късно ще ги събуди и ще ги настани в нормална стая. Двамата със Силванус бяха заети с бутилка със скъп коняк, украсена с панделка, чието съществуване преди това не беше сведено до знанието на жадните неблагодарници, удрящи с юмруци по бара ѝ, за да бъдат обслужени.
Сабета беше ясна и категорична, без да се налага да казва нещо. Намери Локи в общата стая, вглъбен в мислите си, и ги прогони, като постави ръка на рамото му. Погледна нагоре към стълбите с въпрос, а щом той кимна, усмивката ѝ го накара да почувства нещо, което не усети дори и от аплодисментите на осемстотин непознати.