Присвоиха си празна стая. Сабета използва единствения стол в нея, за да залости вратата, и се наслади на работата си с неумолимо задоволство.
Чувстваха се уморени, косата ѝ беше пропита от миризмата на пушек и последното нещо, от което се нуждаеха, беше още пот без баня, но никой не го интересуваше. Чувстваха се като у дома си в тъмнината по начин, който само оцелелите от места като Хълма на сенките могат да разберат; живи за устните и ръцете си както никога дотогава. Все още бяха срамежливи, непохватни и неопитни. Но ако първата им нощ заедно беше объркваща и непълна, втората… ах, втората ги научи защо хората не спират да опитват.
Дванайсета глава
Краят на старите сънища
1.
Уханието ѝ, вкусът ѝ. Локи се събуди в тъмнината, все още облян от тях. Неговата пот, тяхната пот, беше хладна и суха върху кожата му, а леглото… Прокара ръце по отсрещната страна и откри, че там няма нищо, а одеялото е отметнато настрана.
Спомни си къде е. Горната стая на къщата на Сабета до Прашния ѝ двор, тази със скъпите луксозни матраци и спално бельо от лашейнска коприна. Не можеше да е спал особено дълго.
Някой го наблюдаваше в тъмнината и само секунда по-късно Локи знаеше, че това не е Сабета. Знаеше с всяка фибра на интуицията си кой трябваше да е това, застанал на фона на тънките сиви лъчи светлина от прозореца.
— Какво си направила? — прошепна той.
— Говорихме — отвърна Търпение. — Показах ѝ нещо.
Мека сребърна светлина от студените алхимични глобуси изпълни стаята само с един жест на Търпение. Локи видя движението на ръцете ѝ, докато очите му се нагаждаха; видя, че е облечена с тежка пътна пелерина със свалена качулка.
— Къде е Джийн?
— Долу, където го остави — каза Търпение. — Скоро ще се събуди. Искаш ли да се облечеш, или нямаш проблем да говорим така?
Студът, който Локи чувстваше, нямаше нищо общо с факта, че беше гол. Измъкна се от леглото, без да се интересува, че не скрива нищо от Търпение, и се облече по начин, за който можеше само абсурдно да се надява, че е дързък. Намъкна панталона и туниката като броня и сложи отгоре прост тъмен жакет, все едно, че така можеше да изгони Търпение и думите ѝ.
Локи видя, че на стената зад Търпение беше подпряно нещо — плосък правоъгълен предмет, близо метър висок, покрит със сив плат.
— Опита се да ти напише бележка — каза Търпение. — Не ѝ беше… възможно. Тръгна си преди около половин час.
— Какво ѝ направи, Търпение?
— Нищо не съм ѝ направила. — Тъмните очи на Търпение срещнаха неговите и го пронизаха. Очите на ловец. — За дарбите ми Сабета Белакорос не е нищо повече от кукла, очакваща ръка, но щеше да е безсмислено, ако бях направила нещо. Тя трябваше да избира. Предоставих ѝ информация, която доведе до избор.
— Ти, абсолютна кучко…
— Освен това ти спасих живота тази вечер — каза тя. — За втори и последен път. Няма да имаме повече разговори, Локи Ламора, ако все още предпочиташ да се наричаш така. Дойдох, за да изпълня всичките си задължения и да приключа работата си с теб.
— За да ме убиеш лично, ли си дошла най-после?
— Ни най-малко.
— И… ще удържиш на думата си? Пари и превоз, за да се измъкнем?
— Нито пари, нито превоз — каза Търпение със смях, който не беше весел. — Нищо повече не ще получиш от нас. Познатите ти в счетоводната къща няма да се сещат кой си, а за сътрудниците ти от Дълбоки корени Себастиан Лазари вече не е нищо повече от сив призрачен спомен. Каквото и да решите да направите от тук нататък, джентълмени, подозирам, че ви очаква дълъг път.
— Защо ни причиняваш това? — попита Локи.
— Заради Соколаря — отвърна тя.
— Значи, в крайна сметка всичко се свежда до отмъщение — каза Локи. — Е, същество като Соколаря си заслужава всяка секунда болка, която му причиних, и мамка ти, ако очакваш да мисля противното!
— Не разбираш какво му отне — каза Търпение, като говореше разпалено, изпълнена с презрение. — Плътта ти е инертна, за теб магията не е нищо повече от повея на вятъра. Никога няма да го почувстваш — да почувстваш как думите те напускат като огън, като стрели от тетива! Да знаеш каква сила се съдържа в дълбините ти, и те носи като перце по вятъра. Мислиш, че съм себична заради това, което правя? Жестока? По-малко е, отколкото заслужаваш! Щеше да е милост, ако го беше убил. Убивала съм магове. Но ти открадна ръцете и гласа му. Отне му магическите инструменти и го направи на парчета. Смачка го като безценно произведение на изкуството. Архидама Търпение можеше и да ти прости. Майката и магът не могат.