Резултатът пада на пода в различни части на стаята. Соколаря привиква съностоманата обратно и я оформя като огърлица около врата си. По някакъв начин трябва да си осигури още, за да изгради втора функционална ръка. И все пак наличната ръка би трябвало да е повече от достатъчна, за да му върне неговото безумно небе.
До библиотеката има тесен прозорец. Един жест от Соколаря и стъклото се превръща в пясък, плъзга се от рамката и излита в черното облачно небе. Още един жест и пантите на рамката ръждясват. Соколаря с лекота я изтръгва от стената и я запраща с трясък на мокрия под.
Вижда, че е някъде в Понта Корбеса, само на пресечка-две от пристанището. Изпраща съзнанието си леко и незабележимо напред, осъзнаващ добре, че никой от маговете, които все още са в града, и за миг няма да прояви милост, ако го открие. Само секунда му трябва, за да намери онова, което иска — една от мършоядните врани с опашки като ветрила от Северен Амател, хитри общителни птици с остри очи, остри клюнове и остри нокти.
Соколаря нежно поема първата птица и я изстрелва в нощта, използвайки тънка нишка съзнание, докато потиска удоволствието от реенето във въздуха. Секунда или две потвърждават неговото влечение към тази работа и той разширява контрола си до половин дузина спящи наблизо врани.
Откраднатите убийци на Соколаря кръжат над Понта Корбеса, ловувайки други врани, но търсят да зърнат и една определена закачулена жена. Все още би трябвало да е някъде в Картейн, той ще я познае от каквото и да е разстояние, поне докато не е скрита от магия.
Седемте врани стават трийсет. Соколаря ги насочва с точността на хореограф, докато изпраща все по-голяма част от съзнанието си към пернатия облак. Вече вижда не през различни очи, а през вълнуващ гещалт, въртящо се съчетание от тъмни улици, покриви, тракащи карети и бързащи хора.
Трийсетте врани стават шейсет. Шейсетте стават деветдесет. Вият се в подредена спирала на север и запад и търсят неуморно.
Не им отнема дълго време да я открият на западния край на Понта Корбеса. Върви сама към някаква среща и Соколаря я разпознава без всякакво съмнение. Кръв кръвта привлича.
Ятата му от врани, черни на фона на черното небе, се разпръсват и кръжат тихо на десетина метра над земята. След секунди е събрал сто и петдесет, най-големия брой живи същества от който и да е вид, който някога е контролирал. Умът му гори с тръпката на силата. Сега трябва да е бърз и сигурен, преди Търпение да приложи страховитите си умения, преди друг маг да забележи случващото се.
Една врана плясва с криле и се спуска надолу в нощта. Останалите я последват след миг.
Търпение е на тротоара до някакъв склад и тъкмо минава под люшкаща се алхимична лампа. Първата врана се спуска покрай качулката ѝ изотзад, рязко кряскаща и гракаща, като се отърква в нея.
Търпение се обръща, за да види откъде е дошла. Следващите десетина птици влетяват право в лицето ѝ.
Очи, нос, бузи, устни — няма време за милост. Топката от подлудени от магия врани кълве и дере всичко меко, всичко уязвимо. Търпение почти няма време да изкрещи, преди да е ослепена и просната по гръб, докато още врани се изливат от небето като черен облак, придобил плът.
Търпение си спомня своята магьосническа дарба и успява да направи половинчата магия. Десетина птици стават на въглен, но още толкова заемат мястото им в търсене на врат и чело, китки и пръсти. Соколаря натиска Търпение към тротоара, ятото е истинско продължение на волята му, мачкаща тъмна ръка. С усмивката на безумец предава мисъл към нея и хвърля знака си срещу разбитите ѝ умствени защити. Тогава пита:
Слабост ли е това, Майко?
Никога не си разбирала талантите ми.
Истината е, че те никога не са ме правили слаб. ИСТИНАТА Е, ЧЕ ТЕ МИ ДАДОХА КРИЛА.
Клюновете и ноктите на мършоядите са водени от човешки разум. За секунди са разкъсали китките на Търпение, направили са ръцете ѝ на пихтия, обелили са кожата на врата ѝ, изтръгнали са очите и езика ѝ. Безпомощна е много преди да умре.
Соколаря разпръсва облака от крилати слуги и се свлича задъхан до рамката на прозореца. Толкова сила е изцедил… Нуждае се от храна. Трябва да прерови къщата и да намери всичко полезно. Трябват му дрехи, пари, обувки… Трябва да изчезне веднага след като се нахрани, далече от това гнездо на врагове, далече, за да се възстанови.
— Времето на тишината, Майко? — той изрича тихо думите на самия себе си като тананикане, вкусвайки странното усещане на вибриращата в гърлото му съностомана. — О, мисля, че последното шибано нещо, на което приятелите ти ще се наслаждават, е време на тишина.