— Май болката не му действаше добре — каза Джийн.
— Не се съмнявам, че според вас вашите мъчения са го подлудили.
— Няма как да е от разговорите ни.
— Сам си е докарал истинския си проблем. Ние можем да заглушаваме разсъдъка си за всяка болка на плътта. Но това умение изисква предпазливост. Много е опасно да се използва прибързано.
— Възхитен съм да го чуя — каза Локи. — Мъчиш се да ни обясниш, че когато се е опитал да избяга от болката…
— Разсъдъкът му е потънал в мъгла, създадена от самия него — каза жената. — И затова не можахме да подобрим състоянието му.
— Чудесно — каза Локи. — Не ме интересува как или защо се е случило, но съм щастлив, че е станало. Всъщност пожелавам и на другите от вас да използват тази дарба прибързано.
— Отнасяш се несправедливо към много от нас — каза жената.
— Кучко, ако притежавах силата, бих изтръгнал сърцето ти от гръдния кош и бих го използвал за топка за хандбал — каза Локи, кашляйки. — Бих го направил с всички ви. Вие убивате когото си искате и прецаквате живота на онези, които ви го връщат тъпкано.
— Тогава сигурно да ни презираш, е като да гледаш в огледало.
— Презирам ви — каза Локи. — Заради Кало и Галдо и заради Дървеницата, и заради Назка и Езри, и за всичкото време, което пропи… пропиляхме… В Тал Верар. — Той се закашля и с почервеняло лице падна, треперейки, обратно в празното легло.
— Вие сте убийци и крадци — каза жената. — Откъдето и да минете, след вас остават само безредие и безчинства. Свалили сте поне едно управление и сте предотвратили падането на друго поради сантиментални причини. Лицата ви може ли наистина да не трепват, когато ни проклинате, защото правим каквото пожелаем?
— Може — каза Джийн. — А аз приемам въпроса с Езри много лично.
— Щеше ли изобщо да срещнеш жената, ако не се бяхме намесили в делата ви? Щеше ли да тръгнеш по море?
— Никой от нас не може да знае…
— Значи, носим вина за всичките ви беди, но не получаваме признание за по-щастливите събития?
— Аз…
— Може да сме се намесили тук-таме, Джийн, но се ласкаеш, ако си мислиш, че сме оплели толкова сложни нишки около вас. Жената загина в битка и ние нямахме нищо общо с това. Съжалявам за загубата ти.
— Имате ли способността да изпитвате съжаление за каквото и да е?
Жената пристъпи към Джийн, като протегна лявата си ръка, и му беше нужна всяка капка самоконтрол, който притежаваше, за да не се отдръпне. Изправи се на крака и се вгледа свирепо надолу към нея, докато тя нежно го докосна по бузата с топлите си пръсти и каза:
— Времето е безценно. Вдигам забраната си от теб, Джийн Танен. Докосвам те с истинската си плът. Може и да успея да те спра, ако се опиташ да ме нараниш, но сега това далеч не е толкова сигурно. Така че какво смяташ да направиш? Трябва ли да се бием, или можем да поговорим?
Джийн потрепери; желанието да повярва на думите ѝ, да я смаже, се надигаше топло и буйно в него. Трябваше ударът му да е най-бързият в живота му, толкова бърз, колкото му позволяваха мускулите и сухожилията. Да счупи черепа ѝ, да я задуши, като я натисне с цялата си тежест, и да се помоли на боговете да нанесе достатъчно вреда, за да предотврати всяка нейна дума или жест, появили се в отговор.
Стояха така един дълъг напрегнат момент, напълно неподвижни, като нейните тъмни очи се взираха в неговите, без да мигат. Тогава дясната му ръка се стрелна, хвана я за лявата китка и свирепо я стисна. Усети тънките ѝ кости под кожата и знаеше, че с едно хубаво рязко извъртане…
Жената се сепна. В дълбините на очите ѝ само за миг просветна истински страх, преди пълното ѝ самообладание да се завърне като живителна вода, която да удави човешката ѝ слабост. Но той го беше видял, неподправен като плътта под пръстите му. Джийн отслаби хватката си, затвори очи и издиша бавно.
— Проклет да съм — каза той. — Не мисля, че лъжеш.
— Това е много важно — прошепна тя.
Джийн задържа дясната си ръка на китката ѝ и се пресегна с лявата, за да отмести сребърната дантела, която тръгваше от маншета на сакото ѝ. Около китката ѝ бяха татуирани черни гривни, изящни линии върху бледата кожа.
— Пет гривни — каза Локи. — Единственото, което съм чувал, е, че колкото повече са, толкова по-добре. Колко най-много може да има някой от вашите?
— Толкова — каза жената с намек за самодоволна усмивка.
Джийн освободи ръката ѝ и отстъпи една крачка. Жената постави лявата си ръка до главата си и нежно докосна татуировките на другата си ръка. Тъмният цвят на татуировките стана сребърен, искрящо сребърен, все едно, че носеше гривни от чиста лунна светлина.