— Виж сега, Локи! — започна Окови, а гласът му сякаш идваше отдалече. — Трябва да обсъдя някои неща с тези тримата. Може би ще искаш да си легнеш по-рано тази вечер?
Остра болка прониза балона от топло доволство, който беше обградил Локи. Да си легне по-рано? Да остави компанията на Сабета, в чиято мъглява прелест се беше потопил, като едвам успяваше да си позволи дори да мигне?
— Ами… — каза той. — Как така…
— Това не беше молба, Локи — дружелюбно каза Окови. — Утре те очаква натоварена вечер, уверявам те, и ще ти е нужен целият сън, който можеш да си позволиш.
— Утре?
— Ще видиш. — Окови се изправи, мина покрай масата и внимателно взе празната чаша от ръцете на Локи. Локи погледна надолу учудено, защото беше забравил, че държи чашата.
— Хайде, чупката.
Една малка частица от мозъка на Локи, хладната предпазливост, която беше негов страж в Хълма на сенките, осъзна, че Окови отдавна е планирал да го прати щастливо замотан да си легне рано. Въпреки омарата на виното това го жегна. С всеки ден той се чувстваше все повече у дома, но ето че със самото завръщане на Сабета отново всичко се връщаше към Уличкари и Джамджии и него веднага го отпращаха в някой тъмен ъгъл, без преимуществата, на които се радваха по-големите деца.
— Аз… — промърмори той, сваляйки очи от Сабета за първи път през последните няколко минути, но насочвайки гласа си към нея. — Ще си легна. Но… Щастлив съм, че си тук. — Почувства порив да каже още нещо, нещо впечатляващо и остроумно, което да я накара да обърне прекрасната си глава към него и да привлече трайно вниманието ѝ, огледално на неговото внимание. Но дори и пиян, знаеше, че има по-голям шанс да извади рубини от задника си от това да заговори, както говорят по-възрастните, с думи, които са някак внимателно преценени, впечатляващи и точни. — Сабета… — едвам отрони той.
— Благодаря — каза тя с поглед, втренчен в масата.
— Имам предвид, знаех си… нали разбираш, мислех, че си… Сабета… извинявай. Аз просто… Радвам се, че не си се удавила.
В момента искаше повече от всичко просто да я чуе да произнася името му, да го нарече както и да е, освен просто да казва „той“ или „момчето Ламора“. Да признае съществуването му… тяхното партньорство в бандата на Окови… богове, би отивал на ранно заточение в леглото всяка вечер, ако можеше само да чуе името си да излиза от нейните тънки устни.
— Лека нощ — каза тя.
На следващия ден Локи се събуди с чувството, че съдържанието на мозъка му се е преобърнало наопаки.
— Ето — каза един от близнаците Санца, който седеше до леглото на Локи с книга в скута. Близнакът (Локи не можа точно да различи кой от двамата е, защото още беше объркан) му подаде дървена чаша с вода. Водата бе хладка, чиста и Локи я излочи без капка изтънченост, чудейки се колко пресъхнало чувства гърлото си.
— Колко е часът? — изграчи той, когато приключи.
— Трябва да минава дванайсет.
— Дванайсет?! Но… задълженията ми…
— Днес сме без истинска работа. — Близнакът се протегна и се прозя. — Без аритметика. Без „Хвани херцога“. Без да учим езици. Без танци.
— Без да просим на стълбището — подвикна другият Санца от съседната стая. — Без упражнения по фехтовка. Без изучаване на възли и въжета. Без монети.
— Без уроци по музика — продължи близнакът с книгата. — Без уроци по етикет. Без шибана хералдика.
— Какво ще правим тогава?
— Кало и аз трябва да се убедим, че ще можеш да стоиш на крака — каза близнакът, които държеше книгата. — Ако се налага, ще те заковем с пирони за пода.
— И когато си готов, трябва да измиеш всички съдове.
— Сабета… — Локи разтри очи и се изтърколи от постелята си. — Тя наистина ли е една от нас?
— Разбира се — каза Санца с книгата.
— Тя тук ли е… сега?
— Не. Излезе с Окови. Да огледат обстановката за довечера.
— Какво ще става довечера?
— Нямам представа. Уведомени сме само за следобеда, а що се отнася до теб, той се състои в миене на съдове.
Макар да изпълняваха задачите си енергично, Кало и Галдо бяха виртуози на мързела, когато никой не ги наглеждаше. С помощта на едвам доловими закачки и откровени палячовщини успяха да удължат трийсетте минути, които по принцип щяха да са нужни на Локи да се погрижи за чиниите, почти до три часа. Когато тайната врата към храма се затръшна зад завръщащия се Отец Окови, пръстите на Локи бяха гъбясали и побелели от алхимичния лак, който ползваше за среброто.