На парапета, на метър от него, се бе снишила Сабета. Единствените ѝ думи към него, когато се срещнаха, бяха: „Мълчи, стой близо до мен и бъди тих.“ Той я бе послушал, следвайки я нагоре по задната стена на къщата, на чийто покрив седяха в момента, като за по-лесно бе използвал первазите на прозорците и дълбоките декоративни извивки. Впоследствие желанието му да говори с нея, бе отстъпило място на ужаса да не я ядоса, и затова се радваше, че от момента, в който пристигнаха, беше издал звук колкото един труп. Когато най-накрая Сабета заговори, мелодичният ѝ глас го сепна.
— Мисля, че най-накрая заспаха.
— Ка-какво? Кой?
— Трите старици, които живеят тук. — Сабета опря глава на камъните на покрива и се заслуша за няколко секунди. — Спят на втория етаж, но никога не вреди да си внимателен.
— Аха. Разбира се.
— Никога досега не си работил по покривите, нали, момче? — Сабета се движеше едва-едва и бе толкова тиха, че Локи не можеше да чуе дори шумоленето на черната ѝ туника и на панталона. Тя надникна през парапета само за няколко мига, след което отново приклекна долу.
— Аз… такова… Не, не и така.
— Е, мислиш ли, че можеш да се ограничиш и да откраднеш само това, за което сме изпратени? Или да строявам жълтодрешковците с кофи да гасят, в случай че подпалиш хълма Разона?
— Аз… аз ще направя всичко, което кажеш. И ще внимавам.
— Каквото кажа? — Сребристосива сянка бе легнала на лицето ѝ, но когато се обърна към него, в очите ѝ проблесна звездната светлина, така че той можеше да ги види съвсем ясно. — Наистина ли го мислиш?
— О, да. — Локи кимна няколко пъти. — Честна дума. И проклет да бъде Елдренският огън!
— Добре. Може този път да не оплескаш работата. — Сабета посочи към парапета. — Движи се бавно. Повдигай се само колкото да виждаш над парапета. И се огледай добре.
Локи надзърна отвъд южния парапет на градската къща; сградата, която бе тяхна цел, с гъста градина на покрива, се намираше отдясно. А четири етажа по-долу се простираше озарен от лунна светлина празен калдъръмен път. Разона изглеждаше достолепно, спокойно място — без пияници, лежащи в канавките, без постоянно отварящи се и затварящи се с трясък врати на кръчми, без движещи се на взводове жълтодрешковци с щитове и извадени палки. Десетки алхимични глобуси блестяха зад прозорците и над вратите по улицата — като гроздове от огнени плодове. Само пресечките и покривите бяха покрити с нещо като същинска тъмнина.
— Виждаш ли Кало и Галдо? — попита Сабета.
— Не.
— Добре. Това означава, че те са където трябва. Ако нещо се обърка, да речем, на улицата се появи взвод жълтодрешковци, двамата ще започнат да викат: „Господарят иска още вино, господарят иска още вино!“
— И тогава какво?
— Те започват да тичат, ние — също. — Сабета изпълзя над него и Локи почувства как дъхът му заседна в гърлото. Следващите ѝ думи бяха изречени в ухото му. — Първо правило на работата по покривите: знай как се слиза долу. А ти знаеш ли?
— Ами… Така, както сме дошли.
— Твърде бавно. Твърде рисковано. Бързото пълзене надолу е по-опасно от качването, особено през нощта. — Тя посочи тънка сива връв по средата на покрива и Локи видя, че въженцето се е проточило до място с разхвърляни гърнета и летви. — Закрепих въжето, когато се качих. Полукоприна, би трябвало да ни спусне до два метра над земята. Ако ще бягаме, хвърляш го от покрива, спускаш се максимално бързо и го оставяш. Чат ли си?
— Чат съм.
— А сега погледни натам. — Тя пак надникна над парапета и посочи към една напречна уличка. — Това е пътят за бягство. Ще трябва да пресечеш пътя, но един от братята Санца ще бъде там под прикритие и ще те пази. Окови ще бъде на пресечка или две оттам. Така че, ако нещата се объркат, търси Санца. Ясно?
— Ясно. Но какво правим, ако не ни усетят?
— Планът остава същият, момче. Просто я караме по-бавно. Готов ли си?
— Абсолютно. Само кажи. Но как ще преминем оттатък?
— С помощта на тази талпа. Използва се в случай на пожар. — Сабета пропълзя към парапета, гледащ към отсрещната къща, до която трябваше да се доберат. Тя нежно потупа дълга здрава дъска, лежаща до стената. — В случай на пожар в сградата под краката ти, прехвърляш талпата на отсрещния покрив и се надяваш съседите да те харесат.
Като действаха много тихо и бавно, двамата повдигнаха дългата петнайсет стъпки дъска до ръба на парапета и я извъртяха над уличката. Сабета движеше талпата, чийто долен край Локи бе натиснал с цялата си тежест. Той се чувстваше неудобно, като заряд в катапулт, готов да излети. Другият край на дъската на няколко пъти наистина без малко да падне и да го изхвърли, но Сабета в края на краищата успя да го намести на парапета отсреща. Скочи грациозно върху дъската, заставайки след това на четири крака.