Локи искаше да остане, да не изпуска Сабета от поглед, да направи нещо за нея, но краката му действаха по-бързо от разума и вече го отнасяха оттам. Препъвайки се, той хвана въжето, преметна го през парапета и без колебание се прехвърли през ръба. Камъните от зидарията прелитаха покрай него, а триенето от въжето върху дланите му бързо прерасна в гореща, изгаряща болка. Локи изстена и пусна въжето, стигайки земята. Последните два метра се бе мятал на него и без малко просто да скочи.
Не беше си счупил нищо. Брадичката го болеше, дланите му пареха, сякаш бяха драни с тъпа брадва, а главата му още се въртеше, но поне не беше си счупил нищо. Залитайки, той започна да тича. Босите му стъпала запляскаха по калдъръма на пътя, но в това време вратата на къщата, тяхна цел, рязко се отвори и на фона на ярка светлина се очертаха силуетите на двама мъже. Миг след това те вече викаха и го преследваха.
Локи спринтира в тъмнината на уличката, карайки краката си да се вдигат и спускат като буталата на хидравлична машина. Осъзнаваше, че за да избяга, ще му е нужен всеки сантиметър от преднината, която вече имаше. Неясни черни форми се очертаваха в сенките като в някакъв кошмар. Докато той тичаше покрай тях, те се трансформираха в реални обекти — празни варели, купчини отпадъци, счупени каруци.
Зад него се чу трополене на обувки. Локи рязко пое въздух и се помоли на пътя му да няма чирепи или стъкла. Босите стъпала бяха добри за катерене, но при бясно тичане обутият имаше всички предимства. Мъжете се приближаваха…
Нещо се блъсна в Локи толкова силно, че първата му мисъл бе, че се е ударил в стена. Издиша всичкия въздух от гърдите си и следващото нещо, което изпита, бе, че тялото му полита. Някой го бе сграбчил за туниката и го бе хвърлил долу на земята. След това някой друг изскочи от тъмнината и спринтира в посоката, в която той бе тичал. Някой с неговия ръст или малко по-висок.
— Шъът! — прошепна в ухото му единият от братята Санца. — Преструвай се на мъртъв.
Локи лежеше с буза, прилепнала към мокрия паваж. Очите му виждаха тясна ниша, намираща се в облицован с тухли пасаж. Осъзна, че го бяха дръпнали в малка пресечка на уличката, по която се опитваше да избяга. Галдо, държейки го да не мърда, бе примъкнал някакво тежко, влажно и вмирисано прикритие, оставяйки само тясна пролука, за да могат да виждат какво става. Само част от секундата по-късно двамата преследвачи на Локи изтрополяха покрай тях, пъшкайки и ругаейки. Те продължиха след фигурата, която бе заела мястото на Локи, и дори не погледнаха няколко стъпки настрани към мястото, където двете момчета се бяха прикрили.
— Кало ще им организира едно хубаво преследване и след като им се изплъзне, ще ни намери — рече Галдо след няколко секунди.
— Галдо… — каза Локи. — Хванаха я. Хванаха Бет.
— Знаем. — Галдо избута камуфлажа им настрани. Беше нещо като старо кожено палто, гризано от животни и покрито с всякаква мръсотия, която може да се намери на улицата. — Когато чухме крясъците, изтичахме веднага натам и се приготвихме да те прихванем. А сега бързо да тръгваме и пази тишина.
Галдо повдигна Локи на крака, обърна се и тихо запристъпва надолу по малката напречна уличка.
— Те я хванаха — повтори Локи, осъзнавайки внезапно, че бузите му горят от стеклите се сълзи.
— Зная това дяволски добре. — Галдо улови ръката му и го задърпа. — Окови ще ни каже какво да правим. Хайде, върви.
Както Сабета бе обещала, Окови беше недалеч. Галдо замъкна Локи в западна посока, към доковете, към редиците евтини складове покрай канала, маркиращ най-далечния западен край на Разона. Окови ги чакаше в празен, миришещ на гнило и камфор склад, облечен в обикновени дрехи и дълга кафява роба. Когато двете момчета пристъпиха несигурно през вратата, Окови изтръска малко слаба светлина от алхимичния глобус и отиде бързо към тях.
— Нещата се объркаха — каза Галдо.
— Хванаха я — добави Локи, без да го е грижа, че вика. — Хванаха я, съжалявам. Те… Те просто я хванаха. — Локи се хвърли към Отец Окови и човекът без колебание го прегърна и го стисна здраво, галейки го по гърба, докато сърцераздирателните му стенания не престанаха.
— Спокойно, момче — каза Окови. — Сега си тук с нас. Всичко е наред. Кой я хвана? Можеш ли да ми кажеш?
— Не знам… Мъжете в къщата.
— Не жълтодрешковците?
— Аз не… Не мисля, че бяха жълтодрешковци. Съжалявам, не можах да направя нищо. Опитах се да измисля нещо, но…
— Не е имало какво да направиш — каза с твърд глас Окови. Свали Локи на земята и избърса сълзите от очите му с пеша на сакото си.