— Не можахме да вземем… огърлицата.
— По дяволите огърлицата! — Окови се обърна към присъстващия от братята Санца, който бе довел Локи. — Къде е Галдо?
— Аз съм Галдо.
— А къде е…?
— Кало се опитва да се отърве от мъжете, които ни преследваха.
— Как изглеждаха мъжете? С униформи? Носеха ли оръжие?
— Според мен не бяха жълтодрешковци. Може би бяха от онези със стария пич, когото искаше да обереш.
— Мътните ме взели! — Окови грабна бастуна си (добър реквизит за дегизиране, но и чудесно оръжие, което бе винаги подръка), след това измъкна отнякъде кама в кожена ножница и я хвърли на Галдо. — Стойте тука. Угасете светлините и се скрийте. И, Галдо, гледай да не намушкаш Кало, ако се върне преди мен.
— Къде отиваш? — попита Локи.
— Да разбера с кого си имаме работа.
Окови излезе през вратата със скорост, която нагледно разобличаваше честите му преструвки, че едвам крета с бастуна. Галдо вдигна малкия алхимичен светилник и го подхвърли към Локи, който го скри в дланите си. Сами в тъмнината, двете момчета се приготвиха да чакат, без да знаят какво им предстои.
Окови се върна след по-малко от час, като влачеше пребледнелия Кало. Локи откри светлината, когато те влязоха в склада, изтича към тях и попита:
— Къде е тя?
Окови изгледа трите момчета и въздъхна.
— Трябва ми най-малкият от вас.
— Аз ли?
— Разбира се, че ти, Локи. — Окови се протегна и сграбчи двамата братя Санца. Клекна пред тях и започна да им шепне. Указанията му бяха твърде кратки и тихи, така че Локи нищо не можа да чуе. Кало и Галдо, изглежда, се колебаеха.
— По дяволите, момчета! — каза Окови. — Знаете, че нямаме друг изход. А сега се върнете вкъщи. И не се отделяйте един от друг.
Те изтичаха навън от склада, без да кажат и дума. Окови се изправи и се обърна към Локи.
— Ела — каза той. — Тази вечер времето не е наш приятел.
— Къде отиваме? — попита Локи, подтичвайки след Окови.
— Не е далеч. Къща на една пресечка на север от мястото, където си бил.
— Не е ли… Трябва ли да отиваме там отново?
— Няма никаква опасност, като си с мен. — Верен на думите си, Окови се бе отправил на изток, вървейки бързо по улица, която в никакъв случай не беше малка и скрита. Те се запътиха към квартала, от който Локи току-що бе избягал.
— Кой я е заловил? Жълтодрешковците?
— Не. Те щяха да я заведат в стражева станция, не в частен дом.
— При мъжете, които… се опитахме да ограбим?
— Не. По-лошо от това. — Локи не виждаше лицето на Окови, но му се струваше, че усеща как той се мръщи при всяка дума, която казва. — Агенти на Херцога. Неговата тайна полиция. Командвани от човека без име.
— Без име?
— Наричат го Паяка. Хората му вършат работата, която е твърде деликатна за жълтодрешковците. Те са шпиони, убийци, подставени лица. Опасни хора, толкова опасни, колкото който и да било от Точните хора.
— Защо бяха в къщата?
— Да кажа лош късмет, би било твърде утешително. Смятам, че информацията, която ми би дадена за огърлицата, е била капан.
— Но това означава, че… боже… сред нас има доносник.
— Ужасен грях е дума като тази да бъде произнесена с лекота от устата на някой като нас. — Окови се извъртя и Локи се олюля назад от изненада. Лицето на Окови бе по-мрачно от когато и да било друг път в спомените на Локи и той размаха пръст, за да подчертае думите си. — Това е най-лошото нещо, което един Точен човек може да каже или да помисли за друг Точен човек. Преди да обвиниш някого, по-добре е дяволски сигурно да знаеш, че си прав. Ако просто така използваш тази дума, то по-добре е да си въоръжен, за да можеш да посрещнеш последствията.
— Да. Съжалявам.
— Моят човек в Мераджио е железен. — Окови се обърна напред и с Локи по петите си отново забърза по улицата. — Моите деца са отвъд всякакво съмнение, всички до едно.
— Не исках да кажа, че…
— Знам. Така че информацията е била просто примамка. Те дори не са знаели кой ще падне в капана. Пуснали са въдицата и са чакали кой ще клъвне.
— Защо?
— В техен интерес е — измърмори Окови. — Крадци с контакти в Мераджио, крадци, желаещи да работят в приятно тихо място като Разона… Такъв тип човек заслужава по-внимателно проучване. Или пък да му бъде даден урок.
Локи се държеше за ръкава на Окови, докато двамата напредваха по пътя към луксозната част на града, където настоящият мир и спокойствие изглеждаха нереални на Локи предвид суматохата, която бяха предизвикали със Сабета. Накрая Окови доведе Локи в обраслите с ниска растителност и добре поддържани градини, зад които се намираше редица от триетажни постройки. Той посочи към една къща, след което двамата се свиха зад някаква порутена каменна стена, откъдето огледаха хубаво мястото.