— Аз не съм твой враг. Честно. — Мъжът имаше дълбок глас с хубава дикция, в който се долавяше странен акцент. — Това, което искаме от теб, е толкова малко. Просто трябва да осъзнаеш, че приятелите ти не могат да те спасят. Не и от нас.
Мъжът многозначително замълча. След това въздъхна.
— Може би смяташ, че не бихме могли да направим нещата, за които ти говорих. Не и на малко хубаво момиче като теб. Но ти все едно, че вече си мъртва. Не си утежнявай положението. Рано или късно ще проговориш. Дори ако трябва да говориш, викайки. Ще те оставя за малко. Да можеш да помислиш. Но помисли сериозно, момиченце. Търпението ни си има граници.
Чу се хлопване от затварянето на тежка врата, а след това изщрака и ключалка. Мъжът бе завъртял ключа след себе си.
Сега бе моментът. Да се вмъкне в стаята, да предаде шишенцето и да изчезне колкото се може по-бързо. След това Сабета щеше да се самоубие и Локи щеше да… щеше да…
„Тая няма да я бъде“ — прошепна той.
Локи побутна нагоре прозорчето, разширявайки отвора отдолу. Плъзгащите се нагоре и надолу прозорци бяха сравнително нови за Камор. Толкова нови, че дори крадец като Локи ги смяташе за специални. Настоящият механизъм бе много добре смазан, така че прозорецът се повдигна с лекота. Сабета изви глава в посока на шума и видя Локи да се пъха през прозореца и да скача в стаята. Очите ѝ се опулиха от изумление.
— Здрасти — прошепна Локи с глас, излъчващ по-малко драматизъм, отколкото бе искал. Изправи се на дебелия три сантиметра килим и започна да проучва стола, на който бе завързана Сабета. Сърцето му се сви. Дървото му бе твърдо и здраво. Бе по-висок от прозореца и вероятно тежеше много повече от Локи. Пък и макар ръцете на Сабета да бяха свободни, краката ѝ бяха оковани.
— Какво правиш? — изсъска тя.
— Опитвам се да те измъкна оттук — прошепна Локи.
Огледа стаята, мислейки усилено. Намираха се в библиотека, но полиците и отделенията за свитъци бяха празни. Не се виждаше нито една книга. Нито пък някакъв остър предмет, оръдие или лост. Огледа и вратата, надявайки се да открие някаква вътрешна ключалка или резе, с които да заключи отвътре. И тук надеждите му не се оправдаха.
— Не мога да се измъкна от този стол — каза Сабета. Гласът ѝ бе отпаднал и напрегнат. — Те може да се върнат всеки момент. Какво е това, което държиш?
Локи изведнъж си спомни за мускалчето, което стискаше в ръката си. Преди да измисли как да отговори, го скри с глупаво движение зад гърба си.
— Нищо не е — отговори.
— Знам, че Окови те е изпратил тук. — Сабета притвори очи, както говореше. — Всичко е наред. Говорили сме си с него за това по-рано. Това е…
— Не. Ще измисля нещо. Помогни ми.
— Не се притеснявай. Дай ми го.
— Не мога! — Локи вдигна ръце умолително. — Помогни ми да те измъкна от този стол.
— Локи… — каза Сабета и това, че тя най-накрая произнесе името му, го удари като с чук в сърцето. — Ти се закле да правиш каквото ти казвам. Ако ще да настъпят адове или огънят на Елдрен да се изсипе. Беше ли искрен тогава?
— Да — прошепна той. — Но ти ще умреш.
— Няма друг начин. — Тя протегна ръка.
— Не! — Той разтърка очи, чувствайки, че сълзите му потичат отново.
— Значи, не държиш на думата си, Локи.
Някаква студенина започва да се намества в дъното на стомаха на Локи. Всички провали, които бе претърпял през последните години, когато го хващаха или надиграваха, всички наказания, които бе получавал под формата на глад заради грешките си, всички тези моменти, смлени и едновременно преживени наново, не можеха да се сравнят с ужасната тежест на провала, която изпитваше с цялото си тяло си сега.
Той постави стъкленото мускалче в ръката ѝ и за миг пръстите им се срещнаха. Топлина с топлина. Тя леко стисна ръката му. За малко Локи бе спрял да диша, предавайки ѝ шишенцето. Пръстите ѝ се увиха около него и сега той вече не можеше да си го вземе обратно.
— Върви си — прошепна Сабета.
Той я гледаше втренчено, не можейки да повярва, че го бе направил. В края на краищата се обърна към прозореца. От него го деляха само три стъпки, но краката му бяха сковани и не го слушаха. Хвана се за перваза на прозореца — не толкова за да го прескочи, колкото да се подпре.
В стаята се чу шумно прещракване на ключалката и вратата започна да се отваря.
Локи се прехвърли оттатък перваза, потърси опора за краката си в увивните растения по облицованата с плочи стена и се помоли да стигне до земята достатъчно бързо, та да не го забележат, или поне да спечели достатъчна преднина…