— Във всеки случай не съм го забъркала в казан — каза Търпение.
— Я стига… Не ме будалкай! — каза Локи. — Сякаш можем да установим дали казваш истината, или не…
— Тези неща стават само по традиционния начин.
— По дяволите — каза Локи. — А аз някога смятах подобни разговори за неудобни.
— Сърцето на Соколаря все още бие. Няма от какво да се опасявате по отношение на мен.
— И ти очакваш от нас да повярваме в това? — попита Джийн. Защитният му инстинкт, изострен с годините на редуващи се триумфи и провали, се бе събудил. Дори Търпение да нямаше точно сега лоши намерения, механизмът в главата ѝ със сигурност цъкаше. — Приятелите му щяха да ни убият, но ти това можеш просто с тъжна усмивка да го подминеш.
— Вие двамата не сте се разбирали — каза Локи.
— Много меко казано — уточни Търпение. Погледна в краката си. Тази нейна реакция изненада Локи, тъй като не се връзваше с характера ѝ. — Соколаря бе мой… философски, магичен и във всеки друг смисъл… антагонист още преди да спечели първата си гривна. Ако ролите ни бяха разменени, той със сигурност щеше да иска да отмъсти заради мен.
Търпение бавно надигна глава, докато черните ѝ очи не срещнаха погледа на Джийн, и той за пръв път можа да се взре в нея. Тя имаше това, което Джийн наричаше очи на стрелец — непоклатимата хладина, дистанцираната прецизност. Хората с такъв поглед превръщаха света около себе си в цели и знаеха какъв ще бъде първият им изстрел, преди още другите да са разбрали, че времето за разговори е минало. Подобни очи бяха очи на убиец и Търпение със сигурност имаше чифт от тях.
— Ние с него живеем с последствията от решенията, които взехме, преди той да поеме поръчката в Камор — каза тя с твърд глас. — А дали ще дам, или няма, обяснение на тези решения, си е моя работа.
— Така си е честно — рече Джийн, правейки инстинктивно половин стъпка назад и вдигайки примирено ръце.
— Наистина. Значи, спокойно. — На Локи му се прииска да се изкашля, но се овладя. — Е, ти би могла да ни убиеш, но приемаме, че не искаш. Синът ти си е размътил мозъка, но ти казваш, че ти е все едно. Така че какво всъщност става, Търпение? Защо си в Лашейн и защо ми даваш наметалото си?
— Дошла съм да ви възложа една поръчка.
— Поръчка? — Локи се разсмя, а след това и конвулсивно се разкашля. — Поръчка? Надявам се, че искаш някой да ти сложи хастар на шапката, бедна вещице от Картейн. Защото понастоящем това е единствената услуга, за която имам някаква квалификация.
— Докато все още имаш сили за сарказъм, ще знам, че си жив и че още няма нужда да викам оплаквачките.
— Да, скоро няма да съм тук. — Локи се удари в гърдите няколко пъти, за да се изкашля по-добре. — Повярвай ми, макар че по-рано съм успявал да се измъкна от плащането на тази сметка, този път заведението ще ме накара да си платя. По дяволите. Трябваше да се опиташ, знам ли, да не издаваш шибаните ми планове на омразния на боговете владетел от Тал Верар, така че той да не тръгне да ме трови! Може би тогава програмата ми за непосредственото бъдеще щеше да бъде… — изкашляне — … малко по-свободна.
— Аз мога да махна отровата от тялото ти.
Думите ѝ бяха последвани от няколкосекундно мълчание. Джийн стоеше безмълвен, Локи просто се мръщеше. Търпение бе оставила думите си да висят без никакви пояснения в пространството. Само дървеният покрив изскърца на вятъра.
— Глупости! — Локи най-накрая каза нещо.
— Ти си готов да признаеш силата на моите способности само когато става дума за неща, които не желаеш да се случат. Но защо не допуснеш, че аз също така съм способна да помогна? — Търпение скръсти ръце на гърдите си. — Сигурна съм, че някои от черните алхимици, с които си се съветвал, вече са ти отказали помощ…
— Не говоря за проклетото ти магьосничество. Искам да кажа, знам каква игра играеш. Всичко това е една лъжа. Действие първо. Лашейнските копелета опустошават мястото. Действие второ. В нощта изниква тайнствен спасител и ние се съгласяваме на всичко, което той предлага. А зад цялата работа си стояла ти.
— Нямам нищо общо с историята на Кортеса. Лашейнците ви бяха натресени от Джийн, който обърка работата с физикера вчера.
— Милостиви богове. Колко убедително, какво забележително извинение. Жено, с кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш? — Локи избухна в кашлица, но с очевидно усилие на волята бързо овладя пристъпа. — Възможно ли е да не се усетя, че работата е нагласена, след като всичко бе съшито с бели конци?