Диспечерът — момиче в блестяща нова униформа със значката на Космическата академия — го изгледа остро със сивите си очи.
— Защо ви нямаше досега? Току-що откараха в болницата втория пилот на нула шестнадесет. Няма никой друг в резерва освен вас. За три дена — дванадесет извънпланови рейса. Можете ли да летите?
— Ще мога.
— Тичайте веднага при лекаря. Досието ви е вече там. Първият пилот е Притчърд. Ще го намерите в пилотската. Стартът е след четиридесет минути. Успешен полет!
— Благодаря!
Климов затвори след себе си вратата и се облегна на стената.
„Нула шестнадесети, рейсът за Марс. Тичайте по-скоро при лекаря.“ „Да имаш да вземаш! Нека тичат най-опитните, те нямат сърцебиене.“
— Фамилно име?
— Климов. Втори пилот от нула шестнадесети.
— Събличай се!
Непослушните пръсти разкопчаха куртката.
— По гащета.
… Десет завъртания, двадесет, тридесет… сто. Все по-бързо се върти центрофугата, все по-бавно и слабо бие сърцето. Невъобразима тежест притиска корема му, стяга белите му дробове. Тъпи тежки удари в тила. Устата жадно поема въздух. Сто двадесет. Огнени кръгове бясно се въртят пред очите, гаденето от стомаха се изкачва и засяда като буца в гърлото. Сто и тридесет. Непоносима болка в гръбначния стълб. Сто тридесет и пет. О чудо! Безтегловност. Носи се в свободен полет. Черна бездна, осеяна със звезди — сини, червени виолетови. Какво блаженство! Ако само не му убиваше така мундщукът на кислородния апарат. Кой ли глупак е измислил тия нови скафандри…
— Спокойно, Климов! Дишайте, дишайте! — Лекарят извади лъжичката от устата му и загледа часовника си, като му проверяваше пулса. — На колко сте години?
— Там е написано… на петдесет и две.
— Отдавна имате право на пенсия. За какъв дявол…
— Не мога.
— Глупости! — Лекарят отиде до бюрото и отвори досието му. — Би било престъпление от моя страна да ви пусна да летите. Какво да се прави, братле, възрастта си е възраст. От колко години летите?
— Тридесет… и от тях три съм в резерва.
— Ето виждате ли — той прелистваше досието, — две аварии през последните пет години, а преди това… чакайте! Да не сте същият онзи Виктор Климов?!
— Същият.
Лекарят тихичко подсвирна.
„Дръж се, пилоте! Това е последният ти шанс.“
— Само един рейс. Много ви моля…
— С кого ще летите?
— Първи пилот е Притчърд.
— Добре — като се поколеба за миг, лекарят се подписа на пътния лист, — ще поговоря с него да ви щади, особено при претоварванията. Успешен полет!
— Благодаря!
— Момент! Не забравяйте нашата уговорка. Последен рейс. Ето ви таблетки. Не ги взимайте, ако не е необходимо. И така, не забравяйте, нали?
— Няма.
— Извинете, вие ли сте Притчърд?
Широкоплещестият дангалак, който се справяше с половин килограмовия бифтек, вдигна червенокосата си глава.
— Ъхъ.
— Виктор Климов. Назначен съм при вас за втори пилот.
Притчърд му хвърли поглед изпод вежди. Уважение, примесено със съжаление. Най-опитните винаги го гледаха с такъв поглед.
— Много ми е приятно. Седнете. Какво ще хапнете?
— Благодаря, преди старт никога не ям.
— Напразно. Може би кафе?
— Вече пих.
Първият пилот дъвчеше мълчаливо.
„Началство — помисли Климов, — сукалче, а вече началство.“
— Летели ли сте на шеста серия?
Климов се смути.
— Изобщо не ми се е случвало, но минах курсовете за преквалификация.
— Великолепно. — В гласа на Притчърд имаше всичко друго, но не и възторг.
— Старт в двадесет и три и тридесет — рече той, като отмести чинията. — Сега ще съобщят на пътниците да се качват. Отивам да оформя документите, а вие проверете как товарят багажа.
— Не съм ли длъжен да присъствувам при качването на пътниците?
— Не, там е Рита, тя ще се справи.
Обявиха полета и пътниците се устремиха към изхода.
Климов се отби в бара.
— Отлитам на нула шестнадесети.
— Ой, Витка! — Радостта на Ружена бързо се смени с тревога. — А ще можеш ли в такова състояние?
— Нищо ми няма. Лекарят каза, че съм във форма.
— Тогава поздравявам те! — Тя се наведе през тезгяха и неловко го целуна по бузата. — Ще те чакам.
— Довиждане.
— Почакай, Витенка. — Тя бързо развърза престилката си и откъсна от блузката си копче. — На, за късмет!
Не се полагаше да благодари.