— Точно така! Преведено като: виж дали не можеш да разбереш нещо от твоята бивша…
Почувствах, че ме облива червенина. Бивша каква?
— Не е така. — Той погледна встрани. — Мислех за теб. Реших да те видя много преди Бъргър да се обади, преди да науча за Берил. Взех номера ти от информацията и в продължение на две нощи посягах към телефона, но не посмях да се обадя. Вероятно и нямаше да посмея, ако Бъргър не ми бе съобщил какво е станало. Може би Берил просто ми даде повод. Мога да призная това. Но не е така, както си мислиш…
Не слушах. Чудех се на желанието си да му повярвам.
— Кажи ми какъв точно е интересът на фирмата ти към убийството на Берил.
Марк се замисли за момент.
— Не съм сигурен дали имаме интерес, поне законно. Може да е лично, някакво чувство на ужас. Шок за тези от нас, които я познаваха. Също така мога да ти кажа, че тя се намираше по средата на доста неприятен спор, прекараха я твърде гнусно заради един договор, който подписала преди осем години. Много е сложно. Свързано е с Кери Харпър.
— Романистът? — попитах озадачено. — Този Кери Харпър?
— Предполагам, знаеш — каза Марк, — че той живее недалеч оттук, в някаква плантация от осемнайсети век, наречена „Гората Кътлър“. Намира се на река Джеймс, в Уилямсбърг.
Опитах да си спомня какво бях чела за Харпър, който преди двадесет години написа роман, донесъл му наградата „Пулицър“. Легендарен отшелник, той живееше със сестра си. Или леля си? Имаше доста спекулации за личния живот на Харпър. Колкото повече интервюта отказваше и избягваше журналистите, толкова повече клюки се носеха.
Запалих цигара.
— Надявах се, че ще ги откажеш — каза той.
— Това би ме убило.
— Ето малкото, което знам. Берил е имала някаква връзка с Харпър, когато е била тийнейджър. За известно време е живяла в къщата с него и сестра му. Берил била обещаващ автор, талантливата дъщеря, която Харпър никога не е имал. Негово протеже. Чрез неговите връзки е уредено публикуването на първия й роман, когато била само на двадесет и две години, някакъв псевдолитературен романс, който е издала под името Стратън. Харпър дори дал коментар за корицата на книгата, нещо за вълнуващия млад талант, открит от него. Това повдигнало доста вежди. Романът бил повече търговска книга, отколкото литература, а и никой не бил чувал нищо от Харпър от години.
— Какво общо има това със спора по договора?
Марк отговори кисело:
— Харпър може да е луд по млади, боготворящи го момиченца, но той е предпазливо копеле. Преди да й помогне с публикуването на книгата й, той я принудил да подпише договор, който й забранява да публикува нещо за него или за сестра му, докато те са още живи. Харпър е малко над петдесетте, сестра му — няколко години по-възрастна. Този договор е обвързал Берил за цял живот. Пречи й да напише мемоарите си, защото как би могла да го направи, без Харпър да присъства в книгата?
— Вероятно би могла, но без Харпър романът няма да се продава толкова добре.
— Точно така.
— Защо е пишела под псевдоними? И това ли е част от споразумението с Харпър?
— Така мисля. Предполагам, той е искал Берил да си остане негова тайна. Помогнал й е да успее в литературата, но я държал надалеч от света. Името Берил Мадисън не е много известно, макар романите й да имат търговски успех.
— Мога ли да приема, че тя е решила да наруши договора и затова е търсила помощта на „Орндорф и Бъргър“?
Марк отпи от питието си.
— Позволи ми да ти припомня, че тя не беше мой клиент. Не знам всичките подробности. Впечатлението ми е, че й беше писнало, искаше да напише нещо значително. А за останалото ти вероятно вече знаеш. Очевидно тя имаше проблеми, някой я заплашваше, тормозеше я…
— Кога?
— Миналата зима, горе-долу по времето, когато обядвах с нея. Струва ми се, беше в края на февруари.
— Продължавай — казах заинтригувано.
— Берил нямаше идея кой я заплашва. Дали това е започнало, преди да реши да пише сегашната си книга, или не, не мога да твърдя със сигурност.
— Как щеше да се оправи с нарушаването на договора?
— Не мисля, че щеше да успее, поне не напълно — отговори Марк. — Но идеята на Спаракино беше да уведоми Харпър, че той има избор. Може да сътрудничи и завършената книга да е съвсем безвредна, с други думи — Харпър щеше да получи ограничени права за цензура. Или можеше да се прояви като мръсник, а Спаракино да подари на пресата едно дълго интервю по въпроса. Харпър се намираше в безизходица. Естествено, той можеше да съди Берил, но тя нямаше толкова много пари, беше направо бедна в сравнение с него. Едно подобно дело само щеше да накара хората да изтичат и да си купят романа на Берил. Харпър нямаше никаква възможност да спечели.