— Не можеше ли да получи съдебно решение за спиране на книгата? — попитах.
— Повече реклама. А да задържи публикацията щеше да му струва милиони.
— Сега тя е мъртва. — Гледах как цигарата ми дими в пепелника. — Книгата не е завършена, предполагам. Харпър няма никакви тревоги. Това ли е идеята ти, Марк? Смяташ ли, че Харпър е замесен в убийството?
— Просто ти обяснявам ситуацията — отговори той.
Ясните сиви очи гледаха в моите. Спомних си, че понякога те можеха да бъдат абсолютно неразгадаеми.
— Какво мислиш? — попита той.
Не му казах какво наистина мисля. Струваше ми се доста странно, че Марк ми разказваше всичко това. Нямаше значение, че Берил не е била негов клиент. Той добре познаваше каноните на адвокатската етика, които ясно посочваха, че това, което е известно на един от членовете на фирмата, е известно и на другите. Марк се намираше само на крачка от непристойното, а това беше толкова нехарактерно за човека, когото помнех, че нямаше да се учудя повече, ако се беше появил в къщата ми татуиран.
— Смятам, че ще е по-разумно да поговориш с Марино, той отговаря за разследването — отговорих. — А може и аз да му разкажа историята ти. При всички случаи той ще се появи във фирмата ти, за да зададе няколко въпроса.
— Чудесно. Няма проблеми.
Замълчахме за момент.
— Какъв човек беше Берил? — запитах с леко дрезгав глас.
— Казах ти, че само веднъж съм я виждал. Но беше от хората, които запомняш. Динамична, волева, привлекателна, облечена в бяло. Великолепен снежнобял костюм. Мога да кажа, че се държеше доста дистанцирано. Изглежда, имаше много тайни. Стори ми се, че в нея има някаква дълбочина, която никой не би могъл да достигне. Пиеше много, поне този обед — изпи три коктейла, което ми се видя прекалено, защото беше в средата на деня. Но може невинаги да е пиела по този начин. Беше нервна, притеснена, разстроена. Не харесваше причината, накарала я да се обърне към „Орндорф и Бъргър“. Сигурен съм, че тази история с Харпър я тормозеше.
— Какво пи?
— Моля?
— Трите коктейла. Какви бяха? — попитах.
Той се намръщи озадачено.
— По дяволите, не знам, Кей. Какво значение има?
— Не съм сигурна, че има значение — отговорих аз, като си припомних шкафа с питиета. — Тя говори ли за заплахите, които е получавала? В твое присъствие имам предвид?
— Да. А и Спаракино ги спомена. Знам, че започнала да получава телефонни обаждания, доста специфични. Винаги един и същи глас, на непознат човек, или поне тя каза така. Имало и други странни случки. Не си спомням подробностите — беше доста отдавна.
— Тя отбелязвала ли е тези случки?
— Не знам.
— И нямаше идея кой и защо го е правил?
— Такова впечатление създаваше.
Марк бутна стола си назад. Беше почти полунощ. Докато го изпращах до вратата, изведнъж се сетих за нещо.
— Спаракино — казах аз. — Как е малкото му име?
— Робърт — отговори Марк.
— Няма инициал „М“, нали?
— Не — каза Марк, като ме гледаше с любопитство.
Настъпи напрегната тишина.
— Карай внимателно.
— Лека нощ, Кей — поколеба се Марк.
Вероятно само се въобразявах, но за момент ми се стори, че той ще ме целуне. После бързо слезе по стълбите. Бях вече вкъщи, когато чух да подкарва колата.
Следващата сутрин беше типично претоварена. На събранието на персонала Филдинг ни уведоми, че имаме пет аутопсии, включително и един „плувец“, т.е. полуразложено тяло от реката — перспектива, която винаги ни караше да изохкаме. Ричмънд беше изпратил жертвите от последните две стрелби. Успях да се справя с едната, преди да излетя за съдебната зала „Джон Маршал“, където свидетелствах за друга стрелба. После тръгнах към медицинския колеж, за да обядвам със студентите, на които бях съветник. През цялото време усилено се опитвах да изхвърля Марк от мислите си. Но колкото по-упорито се стараех, толкова повече мислех за него. Той беше предпазлив и упорит. И никак не беше характерно за него да ми се обади след десетгодишно мълчание.