Следобед се предадох и се обадих на Марино.
— Точно щях да ти звънна — започна той, преди аз да успея да кажа и две думи. — Сега тръгвам. Можеш ли да дойдеш в кабинета на Бентън след час, час и половина?
— За какво става дума? — Дори не успях да му обясня защо се обаждам.
— Взех документите с обажданията на Берил. Смятах, че ще искаш да дойдеш.
Той затвори телефона, както винаги, без да каже довиждане.
В определеното време шофирах по улица „Ийст грейс“ и паркирах до първия паркинг-автомат, който открих на поносимо разстояние пеша. Модерната десететажна сграда се издигаше над потискаща алея с вехтошарски магазини, които се представяха за „антикварни“, и малки етнически ресторантчета с непривлекателни специалитети. По рушащите се тротоари се разхождаха скитници.
Представих се на охраната във фоайето и взех асансьора до петия етаж. В края на коридора имаше дървена врата без табела. Адресът на ричмъндския офис на ФБР беше една от най-добре пазените тайни в града. Присъствието му беше незабележимо и скромно като това на цивилните му агенти. Млад мъж седеше зад тезгях, който се простираше през половината стая. Докато говореше по телефона, той ме огледа внимателно. Постави ръка на микрофона и повдигна вежди въпросително, като че ли безмълвно питаше: „Мога ли да ви помогна?“. Обясних причината, поради която се намирам тук, и той ме покани да седна.
Фоайето беше малко и определено имаше мъжки вид, с мебелировка от здрава тъмносиня кожа. По масичката за кафе лежаха няколко спортни списания. На облицованите с ламперия стени висяха образите на бивши директори на ФБР, служебни награди и месингова табела с имената на агенти, загинали на поста си. Вътрешната врата се отваряше от време на време и високи мъже със спортни фигури, строги костюми и тъмни очила влизаха и излизаха, без да погледнат към мен.
Бентън Уесли може да имаше прусашки вид като всички тях, но с течение на времето беше спечелил уважението ми. Външността на федерален агент криеше човешко същество, което си заслужаваше да познаваш. Той беше бърз и енергичен дори когато седеше и изглеждаше елегантен в типичните тъмносини панталони и колосана бяла риза. Вратовръзката му беше модно тясна и идеално завързана, черният му кобур — лишен от десетмилиметровия пистолет, който той почти никога не носеше. Не бях виждала Уесли от доста време, но не открих никаква промяна. Изглеждаше в добра форма и мъжествено хубав, с преждевременно посивяла коса, която винаги ме учудваше.
— Извинявай, че се наложи да почакаш, Кей — каза той усмихнато.
Ръкостискането му беше твърдо, но без да се прави на прекалено мъжествен. Хватката на някои ченгета и адвокати, които познавам, е, като че ли притискат затегнат спусък и може всеки момент да счупи пръстите ти.
— Марино е тук — допълни Уесли. — Трябваше да уточня някои неща с него, преди ти да дойдеш.
Той задържа вратата и аз го последвах по празния коридор. Вкара ме в малкия си кабинет и отиде за кафе.
— Компютърът най-после даде информация снощи — каза Марино.
Той седеше удобно в креслото си и разглеждаше един револвер 357, който изглеждаше чисто нов.
— Компютър? Какъв компютър?
Пак ли бях забравила цигарите си? Не. Отново на дъното на чантата ми.
— В управлението. Вечно се разваля. Както и да е, най-после получих копия от докладите за престъпления. Интересни са. Поне аз мисля така.
— За Берил? — попитах.
— Уцели. — Той остави револвера на бюрото на Уесли и добави: — Хубаво пушкало. Щастливото копеле го спечелило като награда на конференцията на полицейските шефове в Тампа миналата седмица. А аз не мога да спечеля дори два кинта от тотото.
Вниманието ми се разсея. Бюрото на Уесли беше затрупано с телефонни съобщения, доклади, видеокасети и дебели кафяви пликове, съдържащи подробности и снимки, както предположих, от различни престъпления, към които полицаите са насочили вниманието му. Зад стъклената врата на шкафа до стената имаше различни оръжия — меч, месингови боксове, пушка, африканско копие — трофеи от лов и подаръци от благодарни протежета. Овехтяла снимка показваше Уилям Уебстър3, ръкуващ се с Уесли, пред военен хеликоптер в Куантико. Никъде нямаше и следа от съпругата на Уесли и трите му деца. Агентите на ФБР, както и повечето полицаи, ревниво пазят личния си живот в сянка, особено ако са се приближили достатъчно близо до злото, за да видят ужаса му. Уесли правеше профили на престъпници. Знаеше какво е да разглеждаш снимки от зловещи касапници, а после да посещаваш затворите и да гледаш престъпниците право в очите.