— Тя не е ли имала солидни доказателства?
Уесли бавно поклати глава.
— Нужни са повече обаждания, отколкото в нейния случай, Кей. Доста повече. Да се знае кога са направени, да има солидно досие за тях. Невъзможно е да започнеш подслушване без тези неща.
— По всичко личи — добави Марино, — че Берил е имала само едно-две обаждания на месец. И не е водила проклетия дневник, за който Рийд я е посъветвал. Или ако го е водила, не сме го открили. Очевидно не е записала и никой от разговорите.
— Господи — промърморих. — Някой заплашва живота ти и трябва Сенатът да издаде закон, за да те приемат на сериозно.
Уесли не отговори.
Марино изсумтя:
— Също като при теб, док. Няма такова нещо като превантивна медицина. Ние не сме нищо повече от екип чистачи. Не можем да направим една дяволска стъпка, преди да се случи нещо и да получим солидни доказателства. Като труп например.
— Поведението на Берил трябва да е било достатъчно солидно доказателство. Прегледай тези доклади. Направила е всичко, което й е предложил полицай Рийд. Казал й да инсталира алармена система, тя го направила. Казал й да паркира в гаража, и го послушала, макар и да е възнамерявала да го превърне в кабинет. Питала го за пистолет, после отишла и си купила. Винаги е викала Рийд точно след като убиецът се е обаждал и я заплашвал. С други думи — не е чакала да стане късно.
Уесли започна да разполага на бюрото си копията от писмата на Берил от Кий Уест, скиците от местопрестъплението, доклада и серия моментални снимки на двора й, на къщата отвътре, и накрая — на трупа й в спалнята. Разгледа всичко мълчаливо, със сериозно лице. Изпращаше ясен сигнал, че е време да продължим, достатъчно дълго спорихме и се оплаквахме. Това, което полицията е направила или не е, беше без значение. Важно беше да открием убиеца.
— Това, което ме притеснява — започна Уесли, — е несъответствието в поведението на убиеца. Получените заплахи говорят за психическо разстройство. Човек, който е следил и заплашвал Берил от месеци, който очевидно я е познавал отдалеч. Без съмнение основното му удоволствие е идвало от фантазиите, предшестващата фаза. Той я е проточил доста. Вероятно най-накрая я е нападнал, защото се е ядосал, че е напуснала града. Може да се е страхувал, че тя окончателно ще се премести, и в момента, когато се е върнала, я е убил.
— Или му е писнало от нея — намеси се Марино.
Уесли продължи да разглежда снимките.
— Виждам силна ярост и точно тук се появява нелогичността. Изглежда, че яростта му е насочена лично към нея. Особено като се има предвид обезобразяването на лицето. — Той посочи една от снимките с показалеца си. — Лицето представлява личността. В типичните убийства, извършени от сексуален садист, лицето на жертвата не е докосвано. Тя не е личност, а символ. За убиеца тя няма лице, защото не я познава. Ако си пада по обезобразяване, предпочитаните райони са гърдите и гениталиите… — Уесли поспря, очите му издаваха обърканост. — В убийството на Берил има персонален елемент. Раните по лицето и прекалено жестокото убийство подхождат за човек, когото е познавала може би добре. Някой, който е имал фиксидея за нея. Но пък това въобще не съвпада с наблюдението от разстояние и преследването. Тези действия са типични за непознат убиец.
Марино отново си играеше с револвера на Уесли, получен като награда. Той мързеливо завъртя барабана и каза:
— Искате ли да чуете моето мнение? Смятам, че смахнатият има божествен комплекс. Нали разбирате — докато играете по правилата му, няма да ви пречука. Берил е нарушила правилата, като е напуснала града и е поставила табела „Продава се“ в двора си. Веселбата е свършила. Нарушаваш правилата и биваш наказан за това.
— Как ще го профилираш? — запитах Уесли.
— Бял, между двайсет и пет и трийсет и пет. Умен, от съсипано семейство, лишен от бащинска фигура. Може да е бил насилван като дете, физически, психически или и двете. Самотен. Това, разбира се, не означава, че живее сам. Може да е женен, защото е опитен в поддържането на лице за обществото. Води двойствен живот. Светът вижда един човек, но той има и друга, тъмна страна. Маниакално импулсивен и воайор.
— Жестоко! — изсумтя Марино сардонически. — Звучи като повечето идиоти, с които работя.
Уесли сви рамене.
— Може и да не съм прав, Пийт. Още не съм се ориентирал. Може да е някакъв загубеняк, който живее с майка си, да е бил в лудницата или в затвора. По дяволите, може да работи в някоя охранителна фирма в града и въобще да няма криминално или психическо досие. Очевидно е звънял на Берил вечер. Единственото обаждане през деня, за което знаем, е било в събота. Тя е работила вкъщи, намирала се е там повечето време. Той е звънял, когато е било удобно за него, а не когато е било по-вероятно да я открие вкъщи. Склонен съм да мисля, че той работи от девет до пет и почива през уикенда.