Уесли погледна часовника си и бутна стола си назад, като извинително обясни:
— Имам друга среща след пет минути.
Той ни придружи до фоайето.
Не можах да се откача от Марино. Настоя да ме изпрати до колата ми.
— Трябва да внимаваш. — Той започна за пореден път лекцията си за „улична предпазливост“, която вече бях чувала безброй пъти. — Много жени никога не мислят за това. Непрекъснато ги виждам как се разхождат нагоре-надолу и хич нямат идея кой гледа към тях или ги следи. И преди да стигнеш до колата, винаги дръж в ръка проклетите ключове и дори погледни под нея. Ще се изненадаш, ако чуеш колко жени не помислят и за това. Ако шофираш сама и забележиш, че някой те следи, какво трябва да направиш?
Премълчах.
— Караш към най-близкия участък, ясно? Защо? Защото там винаги има някой. Дори в два сутринта на Коледа. Това е първото място, към което трябва да се отправиш.
Докато чаках да пресека, започнах да ровя в чантата си за ключовете. Погледнах през улицата и забелязах познатия бял правоъгълник под чистачката на служебната ми кола. Мислех, че съм пуснала достатъчно пари в паркинг-автомата. Дявол го взел!
— Те са навсякъде — продължаваше Марино. — Просто ги потърси, когато си отиваш вкъщи или когато обикаляш по пазар.
Погледнах го накриво, после забързано прекосих улицата.
— Хей — каза той, когато стигнахме до колата ми. — Не ми се ядосвай. Може и да си късметлия, че се въртя около теб като ангел-пазител.
Времето ми за паркинг беше изтекло преди петнадесет минути. Взех глобата от стъклото, сгънах я и я пъхнах в джоба на ризата му.
— Когато се завъртиш към управлението — казах, — погрижи се за това, моля те.
Той ме загледа намръщено, докато подкарвах колата.
Глава 3.
Десет преки по-нататък паркирах пред друг автомат и пуснах вътре последните си центове. На таблото на служебната си кола държах червен надпис „Съдебен лекар“, но изглежда, пътната полиция никога не го забелязваше. Преди няколко месеца един полицай има наглостта да ми напише глоба, докато аз работех по убийство, заради което ме измъкнаха по средата на деня.
Изкачих циментовите стъпала, бутнах стъклената врата и влязох в обществената библиотека, където хората се движеха безшумно, а дървените маси бяха засипани с книги. Безмълвната атмосфера ме изпълни със същото преклонение, което изпитвах като дете. Открих една редица машини за микрофилми и започнах да си записвам заглавията на книгите, написани от Берил Мадисън под различните й псевдоними. Последната й работа, исторически роман за времето на гражданската война, публикуван под името Едит Монтегю, беше излязъл преди година и половина. Вероятно не си заслужаваше четенето. Помислих си, че Марк е прав. През последните десет години Берил беше публикувала шест романа. Никога не бях чувала нищо поне за един от тях.
После започнах да преглеждам периодичните издания. Нищо. Берил е писала книги. Очевидно не беше публикувала нищо в списанията, там нямаше дори интервюта с нея. Вестниците изглеждаха по-обещаващо. Намерих няколко рецензии за книгите й в „Ричмънд таймс“, писани през последните няколко години. Оказа се, че не ми вършат работа, защото в тях беше използван псевдонимът й. Убиецът на Берил е знаел истинското й име.
По екрана бързо преминаваха ситните, замъглени букви. „Мейбърли“, „Мейкън“ и най-после „Мадисън“. Видях малка статия за Берил, публикувана в „Таймс“ миналия ноември:
Романистката Берил Стратън Мадисън ще изнесе лекция пред «Дъщерите на американската революция»4 в сряда, в хотел «Джеферсън», на ъгъла на «Мейн» и «Адамс». Госпожица Мадисън, протеже на наградения с «Пулицър» Кери Харпър, е известна с историческите си романи от времето на Американската революция и Гражданската война. Тя ще говори на тема «Легендата като отражение на действителността».“
Надрасках в тефтера си необходимата информация, после се помотах, за да намеря книгите на Берил, и взех няколко за вкъщи. Върнах се в кабинета и се заех с писмена работа, но вниманието ми непрестанно се отклоняваше към телефона. Не е твоя работа! Добре познавах границите, които разделяха отговорността ми от тази на полицията.