Асансьорът в края на коридора се отвори и чистачите заговориха високо, докато отиваха към гардеробната си, намираща се няколко врати по-нататък. Винаги пристигаха около шест и половина. Госпожа Дж. Р. Мактиг, която във вестника беше обявена за отговорник на тържеството, така или иначе нямаше да отговори. Телефонният номер, преписан от статията, сигурно беше този на офиса на „Дъщерите на американската революция“, а те най-вероятно приключваха работа към пет часа.
Телефонът бе вдигнат на второто позвъняване. След кратка пауза запитах:
— Вие ли сте госпожа Дж. Р. Мактиг?
— Да, аз съм.
Закъснях. Лъжите вече нямаше да свършат работа.
— Госпожо Мактиг, обажда се доктор Скарпета…
— Доктор кой?
— Скарпета — повторих аз. — Аз съм съдебният лекар, разследващ смъртта на Берил Мадисън…
— О, господи! Четох за това. Боже, боже. Тя беше чудесна млада жена. Когато чух, просто не можах да повярвам.
— Научих, че тя е говорила на ноемврийската среща на „Дъщерите на американската революция“ — казах аз.
— Ние много се зарадвахме, когато тя се съгласи да присъства. Нали знаете, не се занимаваше често с подобни неща.
Госпожа Мактиг звучеше като доста стара жена и за момент ми се стори, че ходът ми е бил погрешен. После тя ме изненада:
— Знаете ли, Берил го направи като услуга. Това е единствената причина. Покойният ми съпруг беше приятел на Кери Харпър, писателя. Сигурна съм, че сте чували за него. Всъщност Джо уреди работата. Той знаеше, че това означава много за мен. Винаги съм харесвала книгите на Берил.
— Къде живеете, госпожо Мактиг?
— В „Градините“.
„Кралските градини“ бяха старчески дом, недалеч от центъра. Те представляваха още една от мрачните страни в професионалния ми живот. През последните няколко години имах доста случаи от „Градините“, а и от почти всеки друг старчески дом в града.
— Иска ми се да се отбия при вас за една-две минути, когато си отивам вкъщи — казах. — Възможно ли е?
— Разбира се. Чудесно би било. Вие сте доктор…
Бавно повторих името си.
— Живея в апартамент номер 378. Взимате асансьора от фоайето до третия етаж.
Научих доста за госпожа Мактиг от адреса й. „Кралските градини“ се грижеха за хора, които не разчитаха да оцелеят с помощта на социалните служби. Депозитът за апартаментите беше значителен, а месечният наем — по-висок от ипотеките на повечето хора. Но и „Градините“, като всеки дом от този тип, беше просто една позлатена клетка. Нямаше значение колко е луксозна — никой всъщност не желаеше да живее там.
Намираше се в западните покрайнини на града и представляваше модерна висока сграда, която приличаше на потискаща смесица от хотел и болница. Оставих колата на паркинга за гости и се отправих към осветен портал, който явно играеше ролята на главен вход. Фоайето беше украсено с репродукции на Уилямсбърг и множество кристални вази, пълни с копринени цветя. На пода имаше червен мокет, върху който лежаха ориенталски килими. От тавана висеше месингов полилей. На едно от канапетата седеше старец с английско кепе от туид и празен поглед. Грохнала жена се придвижваше по килима с помощта на патерици. На рецепцията седеше отегчен младеж, който не ми обърна никакво внимание, докато вървях към асансьора. Вратите му се отвориха и затвориха бавно, както е обичаят по местата, където живеят хора, нуждаещи се от много време, за да се придвижат. Пътувах сама в асансьора и разсеяно разглеждах налепените обяви, напомнящи за екскурзии до плантации и музеи, за бридж клубове и занаятчийство, и датата за предаване на ръкоделията на еврейския обществен център. Повечето от обявите бяха остарели. Старческите домове с гробищни имена като „Слънчевата страна“, „Боров подслон“ или „Кралските градини“ винаги ме замайват леко. Нямах идея какво ще правя аз самата, когато майка ми остарее и не може да живее сама. При последния ни телефонен разговор тя спомена за операция на тазобедрената става.
Апартаментът на госпожа Мактиг се намираше вляво надолу по коридора. На почукването ми отговори възрастна жена, чиято оредяла коса беше ситно накъдрена и пожълтяла като остаряла хартия. Лицето й беше покрито с руж, а тя самата сгушена в огромен бял плетен пуловер. Усетих аромата на цветна тоалетна вода и печено сирене.
— Аз съм Кей Скарпета — представих се.
— Чудесно е, че успяхте да дойдете — каза тя и леко докосна протегнатата ми ръка. — Чай ли ще пиете, или нещо по-силно? Имам всичко. Самата аз пия порто.