Говорейки, тя ме въведе в малка всекидневна и ме настани в кресло. Спря телевизора и включи още една лампа. Стаята беше претрупана като сцена от „Аида“. По целия избелял персийски килим стояха тежки махагонови мебели: столове, старинна масичка, друга покрита с кожа, претъпкани с книги шкафове, ъглови витрини, пълни с порцелан и винени чаши. По стените на малки разстояния една от друга висяха тъмни картини, шнурове на звънци и гравюри върху месинг.
Госпожа Мактиг се завърна с малка сребърна табла, върху която имаше гарафа с порто, две чаши с високи столчета и чиния домашни бисквити със сирене. Тя напълни чашите и ми поднесе чинията и дантелена салфетка, поовехтяла, но чиста и изгладена. Ритуалът отне доста време. После тя се настани на смачканата възглавница на канапето, където вероятно прекарваше по-голямата част от времето си в четене или гледане на телевизия. Очевидно й беше приятно да има компания, макар причината за това посещение да не съвпадаше с представите за светска визита. Зачудих се дали въобще някой идваше при нея поне от време на време.
— При разговора ни по телефона ви споменах, че съм съдебният лекар, работещ по случая на Берил — започнах аз. — На този етап знаем твърде малко за нея и за познатите й.
Госпожа Мактиг отпи от чашата си с безизразен поглед. Тъй като работех с полицаи и адвокати от дълго време, бях свикнала да минавам право на темата и почти бях забравила, че останалите хора се нуждаят от малко подготовка. Бисквитите имаха превъзходен вкус и аромат. Казах й го.
— О, благодаря — усмихна се тя. — Моля, хапнете си. Има още много.
— Госпожо Мактиг — опитах отново. — Познавахте ли Берил Мадисън, преди да я поканите на срещата на групата ви миналата есен?
— О, да — отговори тя. — Е, не лично, но бях нейна почитателка от години. На книгите й, искам да кажа. Историческите романи са ми любимите.
— Откъде знаехте, че тя ги е писала? — попитах. — Тя е използвала различни псевдоними. Името й не се споменава никъде на корицата или в бележките за автора.
Бях разгледала няколко от книгите на Берил, докато излизах от библиотеката.
— Точно така. Предполагам, аз съм един от малкото хора, които знаеха нейната самоличност — заради Джо.
— Съпругът ви?
— Той и господин Харпър бяха приятели — отговори тя. — Е, доколкото някой може да се сприятели с Харпър. Бяха се свързали чрез работата на Джо. Така се започна.
— Какво е работил мъжът ви? — попитах аз, осъзнавайки, че домакинята ми е много по-малко объркана, отколкото си представях.
— Строителство. Когато господин Харпър купи къщата си, тя страхотно се нуждаеше от реставриране. Джо прекара над две години, наглеждайки работата.
Трябваше веднага да направя връзката. „Предприемачество Мактиг“ и „Компания за дървен материал Мактиг“ бяха най-големите строителни фирми в Ричмънд с клонове из целия щат.
— Това беше преди повече от петнадесет години — продължи госпожа Мактиг. — По времето, когато работеше в „Горичката Кътлър“, Джо се запозна с Берил. Тя идвала на строежа няколко пъти заедно с господин Харпър и скоро се преместила в къщата. Беше много млада. — Тя поспря. — Спомням си как Джо ми разказа, че господин Харпър осиновил красиво младо момиче, което било талантлива писателка. Мисля, че тя нямаше родители. Разбира се, всичко се пазеше в тайна.
Старата дама внимателно постави чашата си на масата и бавно се отправи през стаята към бюрото си. Отвори едно чекмедже и извади голям кремав плик.
— Ето — каза тя. Ръцете й трепереха, докато ми подаваше плика. — Това е единствената тяхна снимка, която имам.
В плика имаше стара, немного добре фокусирана черно-бяла снимка. От двете страни на красиво русо момиче стояха двама мъже, представителни, с добър тен и облечени за екскурзия. Трите фигури се намираха близо една до друга и премигваха от блясъка на силното слънце.
— Това е Джо — каза госпожа, Мактиг и посочи мъжа вляво от момичето, което със сигурност беше Берил Мадисън.
Ръкавите на кафявата му риза бяха навити до лактите, очите — предпазвани от козирката на бейзболна шапка. От дясната страна на Берил стоеше едър белокос мъж, за когото госпожа Мактиг каза, че бил Кери Харпър.
— Снимката е направена до реката — каза тя. — По времето, когато Джо работеше по къщата. Още тогава господин Харпър имаше бяла коса. Предполагам, чували сте историите. Говори се, че косата му побеляла, докато пишел „Острият ъгъл“. Бил само около трийсетгодишен.