— Това в „Горичката Кътлър“ ли е снимано?
— Да, там — отговори тя.
Изражението на Берил ме объркваше — прекалено мъдро и знаещо за толкова млад човек, замислено и тъжно като лицата на малтретирани и изоставени деца.
— Берил беше още дете тогава — каза госпожа Мактиг.
— Сигурно е била шестнайсет или седемнайсетгодишна.
— Да, там някъде — отговори тя, наблюдавайки как прибирам фотографията в плика. — Открих снимката чак след смъртта на Джо. Вероятно ги е снимал някой от работниците му.
Тя върна плика в чекмеджето, седна отново и добави:
— Струва ми се, че причината, поради която Джо се разбираше толкова добре с господин Харпър, е, че той беше съвсем дискретен, когато се отнасяше до чужди работи. Сигурна съм, че не ми е разказал доста неща.
Тя се усмихна тъжно и се загледа в стената.
— Явно господин Харпър е казал на съпруга ви за книгите на Берил, когато са започнали да ги публикуват — предположих.
Госпожа Мактиг прехвърли вниманието си върху мен и ме загледа изненадано.
— Знаете ли, дори не съм сигурна, че Джо ми е казвал откъде знае за това, доктор Скарпета. Скарпета е чудесно име. Испанско ли е?
— Италианско.
— О! Сигурно сте много добра готвачка в такъв случай.
— Да, готвенето ми доставя удоволствие — казах и отпих от чашата си. — Значи Харпър е казал на съпруга ви за книгите?
— О, господи. — Тя се намръщи. — Странно е, че го споменавате. Никога не съм се замисляла за това. Но най-вероятно е станало точно така. Не виждам откъде другаде Джо би могъл да знае. Когато „Знамето на честта“ бе публикувано, той ми я поднесе като коледен подарък.
Тя отново стана. Прерови няколко рафта с книги и извади дебела книга. Подаде ми я.
— Има автограф — добави тя гордо.
Отворих книгата и се загледах в щедрия подпис „Емили Стратън“, датиращ отпреди десет години.
— Първата й книга — казах.
— Една от малкото, които е подписвала — кимна госпожа Мактиг. — Смятам, че Джо я е получил чрез господин Харпър. Разбира се, не е имало друг начин да я вземе.
— Имате ли и други подписани издания?
— Не от нейните. Но имам всичките й книги, а повечето от тях съм чела по три-четири пъти. — Тя се поколеба, очите й загледаха замислено. — По начина, описан във вестниците ли е станало убийството?
— Да. — Не казах цялата истина. Убийството на Берил беше много по-брутално от това, което твърдяха вестниците.
Госпожа Мактиг се протегна към бисквитите. За секунда изглеждаше, като че ли ще избухне в сълзи.
— Разкажете ми за миналия ноември — помолих. — Изминала е почти година, откак е говорила на събранието ви. Това е било за „Дъщерите на американската революция“, нали?
— Да, на годишната ни среща с някой писател. Главното събитие на годината. Обикновено ни гостува някой известен автор. Беше мой ред да се погрижа за събранието и свързаните с него ангажименти, да намеря писателя. От самото начало знаех, че искам Берил, но веднага се появиха спънки. Нямах идея как да я открия. Телефонът й не беше отбелязан в указателя, не знаех къде живее, дори представа нямах, че се намира тук, в Ричмънд. Най-накрая помолих Джо да ми помогне. — Тя се поколеба и се засмя с неудобство. — Струва ми се, че исках да видя дали ще мога да се справя сама с всичко. Джо беше доста зает. Е, той се обади на господин Харпър една вечер и още на следващата сутрин телефонът ми звънна. Никога няма да забравя учудването си. Почти изгубих способност да говоря, когато тя се представи.
Телефонът й. Не ми беше идвало наум, че телефонът на Берил не е бил регистриран в указателя. В докладите на Рийд тази подробност не се споменаваше. Дали Марино го знаеше?
— Тя прие поканата за голямо мое задоволство, после зададе обичайните въпроси: колко голяма група очакваме, колко дълго ще трябва да говори. Обясних й, че ще бъдем около триста човека. Държеше се много чаровно и приятно, но не беше особено приказлива. А, и нещо странно — не донесе никакви книги. Писателите винаги носят книгите си. Раздават автографи, продават ги. Берил каза, че нямала навик да постъпва така, а отказа и наградата. Никога преди не се беше случвало подобно нещо. Помислих си, че тя е доста скромна и сладка.
— Групата ви само от жени ли се състоеше? — попитах.
Госпожа Мактиг се опита да си спомни.
— Струва ми се, че някои бяха довели съпрузите си, но повечето бяхме жени. Почти винаги е така.
Очаквах го. Бях сигурна, че убиецът на Берил не се е намирал между почитателите й в онзи ноемврийски ден.