Кабинетът на Джони приличаше на малко килерче, сбутано между аналитичните лаборатории в края на коридора. Когато влязох вътре, тя седеше до черния тезгях и гледаше в окуляра на стереоскопичния микроскоп. До лакътя й лежеше тетрадка, изпълнена с грижливо написани бележки.
— В неподходящо време ли идвам? — запитах.
— Не по-лошо от което и да е друго — отговори тя, като се огледа разсеяно.
Дръпнах един стол.
Джони беше дребничка млада жена, с къса черна коса и големи тъмни очи. Учеше вечерно за докторска степен по физика и имаше две малки деца, винаги изглеждаше уморена и малко изтормозена. Но повечето от работещите в лабораториите имаха същия вид, а често чувах това и за себе си.
— Проверявам за Берил Мадисън — казах. — Какво откри?
— Повечето, отколкото очакваше, поне така мисля. — Тя прелисти страниците на тетрадката. — Следите в нейния случай са кошмарни.
Не се изненадах. Бях разглеждала много улики и доказателства. Тялото на Берил беше толкова кърваво, че подобно на мухоловка беше насъбрало стотици дребни частици. Особено трудни бяха влакънцата, защото трябваше да бъдат почистени, преди Джони да ги сложи под микроскопа. Това налагаше поставянето на всяко отделно влакънце в контейнер със сапунен разтвор, който на свой ред беше поставян в ултразвукова вана. След внимателното измиване на кръвта и мръсотията, разтворът се прецеждаше през стерилен филтър и всяко влакънце се поставяше на предметното стъкло.
Джони преглеждаше бележките си.
— Ако не познавах положението, щях да заподозра, че Берил Мадисън е била убита на друго място, а не в дома си.
— Не е възможно — отговорих. — Била е убита на втория етаж, и то немного преди полицията да се появи там.
— Разбирам. Ще започнем с влакната, характерни за нейната къща. От кървавите петна по коленете и дланите й са били взети три. Те са вълнени. Две са тъмночервени, едно е златно.
— Подхождат ли на ориенталското килимче за молитви в горния коридор? — запитах аз, като си припомних снимките от местопрестъплението.
— Да — отговори тя. — Идеално съвпадат с мострите, донесени от полицията. Ако Берил Мадисън е била облегната на ръце и колене, това обяснява влакната и тяхното разположение. Това е лесната част.
Джони се протегна към куп твърди картонени папки и започна да ги прелиства, докато намери това, което търсеше. Тя отвори капаците и прегледа редицата предметни стъкла, без да спира да говори:
— В допълнение към тези влакна имаше и няколко бели памучни. Безполезни. Може да са дошли откъдето и да е, най-вероятно от чаршафа, с който са покрили трупа. Разгледах други десет влакна, събрани от косата й, врата, гърдите и под ноктите. Синтетични. — Тя вдигна поглед към мен. — Не съвпадат с нито един от образците, донесени от полицията.
— Не съвпадат ли с дрехите й или покривката на леглото?
Джони поклати глава и каза:
— Никак. Чужди са за местопрестъплението, а понеже бяха прилепнали към кръвта и под ноктите й, най-вероятно са резултат от пасивен трансфер от убиеца към нея.
Това беше неочаквана награда. Когато моят заместник Филдинг най-после успя да се свърже с мен в нощта на убийството, аз го инструктирах да ме чака в моргата. Стигнах там малко преди един през нощта и прекарахме следващите няколко часа, преглеждайки тялото на Берил с лазер, като събирахме всяка осветена частица и влакънце. Смятах, че повечето от намерените неща ще се окажат безполезни частици от дрехите на Берил или от къщата. Идеята да намериш десет влакна от убиеца беше зашеметяваща. Обикновено се чувствах късметлия, ако откриех едно непознато влакно, а ако се появяха две или три — направо благословена. Редовно имах случаи, когато нищо не се намираше. Влакънцата се виждат трудно дори с микроскоп, а най-лекото разместване на трупа или раздвижване на въздуха могат да ги издухат много преди съдебният лекар да пристигне на мястото или преди трупът да бъде закаран в моргата.