— Спаракино не би отишъл толкова надалеч — осмелих се да предположа. — Не намекваш, че…
— Смятам, че е по-вероятно той да е вбесил Харпър до такава степен, че онзи да откачи, да отиде да се разправя с нея и там да е загубил самообладание. Или да е наел някой да свърши работата вместо него.
— Ако е така — казах кротко, — Харпър трябва да е имал доста неща да крие за периода, през който Берил е живяла в къщата му.
— Може — каза Марк и се съсредоточи върху порцията си. — Дори и да не е имал какво да крие, познавал е Спаракино, знаел е как действа той. Без значение дали е истина или само слухове. Когато Спаракино реши да завихри скандал, той го прави, а после хората не помнят развръзката, а само обвиненията.
— И сега той се е заял с мен? — запитах със съмнение. — Не разбирам. Къде е моето място?
— Много просто. Спаракино иска ръкописа на Берил, Кей. Сега книгата е страхотно притежание заради това, което се случи на авторката й. — Той ме погледна. — Спаракино мисли, че ръкописът е предаден в твоя кабинет като веществено доказателство. Обаче той липсва.
Протегнах се за соса и спокойно казах:
— Какво те кара да мислиш, че липсва?
— Спаракино е успял по някакъв начин да види полицейския доклад — отговори Марк. — Ти също си го виждала, нали?
— Беше съвсем рутинен.
Той раздвижи паметта ми.
— На последната страница в списъка на събраните улики са включени документи, намерени в спалнята й, и един ръкопис от тоалетката й.
Господи, помислих аз. Марино наистина беше намерил ръкопис. Просто беше намерил не този, който трябва.
— Спаракино говори със следователя днес сутринта. Лейтенант Марино. Той му казал, че ръкописът не е у ченгетата, защото всички доказателства се намират в лабораториите в твоята сграда. Предложил на Спаракино да се обади на съдебния лекар — с други думи, на теб.
— Това е проформа — казах аз. — Ченгетата изпращат всекиго при мен, а аз после им го прехвърлям.
— Опитай се да го обясниш на Спаракино. Той твърди, че ръкописът е пристигнал при теб заедно с тялото на Берил. А сега липсва. Той смята, че твоят кабинет е виновен за това.
— Абсурд!
— Така ли? — Марк ме погледна замислено.
Стори ми се, че съм подложена на кръстосан разпит, когато той каза:
— Не е ли вярно, че уликите идват заедно с трупа и ти лично ги изпращаш в лабораторията или ги прибираш в стаята за доказателства?
Разбира се, процедурата беше точно такава.
— Не си ли част от веригата с улики в случая на Берил Мадисън? — попита той.
— Не и по отношение на намереното на местопрестъплението, като лични документи например — казах напрегнато. — Те бяха изпратени в лабораторията от ченгетата, а не от мен. Всъщност повечето от събраните предмети трябва да са в доказателствената стая на лабораторията.
Марк отново каза:
— Опитай се да го обясниш на Спаракино.
— Никога не съм виждала ръкописа — произнесох твърдо. — Не е в моя офис и никога не е бил там. Доколкото знам, въобще не е бил намерен.
— Не се е появил? Искаш да кажеш — не е бил в дома й? Ченгетата не са го открили?
— Не. Намереният ръкопис не е този, за който говориш. Той е стар, вероятно от публикувана преди години книга. Не е пълен — може би около двеста страници най-много. Лежеше на тоалетката в стаята й. Марино го прибра и занесе да го проверят за отпечатъци, да не би убиецът случайно да се е докоснал до него.
Марк се облегна назад.
— Ако не сте го намерили, къде е тогава? — запита той кротко.
— Нямам идея — отговорих. — Може да е навсякъде. Може да го е изпратила на някого.
— Тя има ли компютър?
— Да.
— Проверихте ли хард диска?
— Компютърът й няма хард диск, само две флопита. Марино ги провери. Не знам какво има на тях.
— Не схващам — продължи той. — Дори ако е изпратила ръкописа на някого, първо би трябвало да си направи копие, а то щеше да бъде намерено в дома й.
— Не виждам защо любимият й кръстник Спаракино да няма копие. Не мога да повярвам, че не е виждал книгата. Всъщност не мога да повярвам, че той не притежава някоя от черновите, може би дори последната.
— Той отрича, а аз съм склонен да му вярвам по основателна причина. От това, което знам за Берил, тя е била доста тайнствена по отношение на творчеството си и не е позволявала никому, дори на Спаракино, да види работата й, преди да е завършена. Тя го е уведомявала за прогреса си чрез писма и телефонни разговори. Според думите му той се е чул с нея преди месец. Казала му, че преглежда книгата и ще е готова за публикуване около началото на годината.