Тръшнах слушалката, като тихичко проклинах. Обадих се на информация и взех номера на „Орндорф и Бъргър“ в Чикаго. Щях да оставя съобщение за Марк да ми се обади веднага щом може.
Кръвта ми застина, когато чикагската секретарка каза:
— Съжалявам, мадам. В тази фирма няма Марк Джеймс.
Глава 6.
Телефонът на Марк не беше отбелязан в указателя на Чикаго. Там открих трима Марк Джеймс и петима М. Джеймс. Прибрах се вкъщи и позвъних на всеки номер. Отговориха ми или жени, или непознати мъже. Бях толкова объркана, че не можех да заспя.
На следващата сутрин се сетих да се обадя на Дайснър, съдебният лекар на Чикаго, за когото ми беше говорил Марк.
Реших, че директният подход е най-добрият, затова след обичайните любезности казах:
— Опитвам се да намеря Марк Джеймс, чикагски адвокат, когото смятам, че познавате.
— Джеймс… — повтори Дайснър замислено. — Страхувам се, че името не ми е познато, Кей. Казваш, че е адвокат тук, в Чикаго?
— Да. — Сърцето ми се сви. — Работи в „Орндорф и Бъргър“.
— Познавам добре „Орндорф и Бъргър“. Уважавана фирма. Но не мога да се сетя за Марк Джеймс…
Чух да се отваря чекмедже и да се прелистват страници. След известно време Дайснър каза:
— Не. Няма го и в указателя.
Затворих телефона, сипах си нова чаша черно кафе и се загледах през кухненския прозорец към празната хранилка за птици. Сивата сутрин обещаваше дъжд. Разчистването на бюрото в офиса ми изискваше булдозер. Беше събота. Понеделник е официален празник за щата. Офисът сигурно щеше да е празен, персоналът — наслаждаващ се на тридневната ваканция. Би трябвало да отида там и да се възползвам от спокойствието и тишината. Не ми пукаше. Не можех да мисля за нищо друго, освен Марк. Струваше ми се, че той всъщност не съществува, а е само някаква мечта или сън. Колкото повече се опитвах да си обясня нещата, толкова повече мислите ми се объркваха. Какво, по дяволите, ставаше?
Стигнах до точката на отчаяние и се опитах да открия номера на Робърт Спаракино в указателя. Почувствах облекчение, когато разбрах, че не е вписан там. Щеше да е чисто самоубийство от моя страна, ако му се бях обадила. Марк ме беше излъгал. Каза ми, че работи за „Орндорф и Бъргър“ и живее в Чикаго, че познава Дайснър. Нищо не се оказа вярно! Надявах се телефонът да звънне и да чуя гласа на Марк. Разтребих къщата, прах, гладих, сложих доматения сос да ври, направих кюфтета и прегледах пощата.
До пет следобед телефонът не звънна.
— Ей, док? Марино е — поздрави ме познатият глас. — Не исках да те безпокоя по време на уикенда, но от два проклети дни се опитвам да те открия. Исках да се уверя, че си добре.
Марино отново си играеше на ангел-пазител.
— Имам една касета, която ми се ще да видиш — каза той. — Мислех, че ако ще си стоиш у дома, мога да мина да ти я оставя. Имаш ли видео?
Много добре знаеше, че имам. И преди беше „оставял“ касети.
— Какво има на касетата? — попитах.
— Смахнатият, с когото прекарах цялата сутрин. Разпитвах го за Берил Мадисън.
Марино замълча. Изглеждаше доволен от себе си. Познавах Марино от доста време и вече се бях превърнала в ученик, слушащ лекциите му. Отчасти този феномен се дължеше на факта, че веднъж Марино спаси живота ми — ужасен случай, който ни свърза в невероятно приятелство.
— Дежурен ли си? — попитах.
— По дяволите, аз вечно съм дежурен — изсумтя той.
— Сериозно.
— Не официално. Свърших в четири, но жената е при майка си в Джърси, а аз трябва да свържа повече хлабави нишки от някой проклет тъкач.
Жена му я нямаше. Децата бяха пораснали. Беше сив, неприятен съботен ден. Марино не искаше да се прибере в празната си къща. Аз самата не се чувствах доволна и жизнерадостна в моята празна къща. Погледнах соса, който къкреше на печката.
— Няма да ходя никъде — казах. — Донеси касетата и ще я гледаме заедно. Обичаш ли спагети?
Той се поколеба.
— Ами…
— С кюфтета. Ще ядеш ли с мен?
— Да — отговори Марино. — Смятам, че мога да го направя.
Когато Берил Мадисън искала колата си чиста, ходела в автомивка „Мастъруош“ в южната част на града.
Марино разбрал това, след като посетил всяка първокласна автомивка в града. Те не бяха много, вероятно около дузина. Колата минаваше през редица четки, които я обливаха със силни струи вода. Следваше бързо изсушаване с горещ въздух. После един от работниците се качваше в колата и я закарваше в отделението, където я почистваха с прахосмукачка, лъскаха я, полираха броните и всичко останало. Марино ме уведоми, че луксозният специалитет на „Мастъруош“ струвал петнадесет долара.