— Покупките още в багажника ли бяха?
— Не — отговори Хънт.
— Помниш ли какви дрехи носеше Берил този ден?
Хънт се поколеба.
— Екип за тенис, слънчеви очила. Изглежда, току-що беше приключила играта. Спомням си, защото никога преди не беше идвала в този вид. Винаги носеше дрехи като за излизане. Тенис ракетата й и още няколко други неща бяха в багажника. Тя ги извади, когато започнахме да почистваме багажника. Спомням си, че ги избърса и ги постави на задната седалка.
Марино извади тефтер от джоба на ризата си. Отвори го, прелисти няколко страници и каза:
— Възможно ли е да е било през втората седмица на юли? Петък, дванайсети?
— Може.
— Помниш ли нещо друго? Тя не каза ли още нещо?
— Държеше се почти дружелюбно — отговори младежът. — Добре го помня. Сигурно защото й помагах, следях колата й да бъде добре почистена, а това не влиза в задълженията ми. Можех да й кажа, че трябва да закара колата си в другия отдел и да плати трийсет долара за сапунисването. Но исках да й помогна. Мотаех се наоколо, докато момчетата работеха, и забелязах вратата до шофьора. Беше съсипана. По странен начин. Изглежда, някой беше извадил ключа си и нарисувал сърце с някакви букви в него, точно под дръжката на вратата. Когато я запитах как е станало, тя отиде да погледне щетите. Стоеше там и гледаше втренчено. Побеля като платно, кълна се. Явно не го беше забелязала, преди да й кажа. Опитах се да я успокоя, казах й, че не се учудвам на яда й. Хондата беше чисто нова, без нито една драскотина, кола за двайсет хиляди долара. А се появява някакъв кретен и върши такава дивотия. Вероятно някое хлапе, което не е имало какво друго да прави.
— Какво каза тя, Ал? Даде ли някакво обяснение за повредата?
— Не, сър. Не каза много. Като че ли се уплаши. Оглеждаше се наоколо притеснено. После ме попита къде е най-близкият телефон и аз отговорих, че се намира вътре в офиса. Докато се върне, колата беше готова и тя си тръгна.
Марино спря касетата и я извади от видеото. Спомних си за кафето, отидох в кухнята и приготвих двете чаши.
— Това май отговаря на един от въпросите ни — казах, когато се върнах.
— О, да.
Марино протегна ръка към захарта и сметаната.
— Аз си го представям така: Берил вероятно е използвала телефона, за да се обади в банката си или на летището, за да си направи резервация. Намирането на сърцето, издълбано във вратата, е било последната капка. Тя се е шашнала. От автомивката хуква направо към банката. Проверих къде е имала сметка. На дванайсети юли в един без петнайсет на обед е изтеглила десет хиляди долара в брой. В сметката не е останало нищо. Била солиден клиент. Не са й създали проблеми.
— Взела ли е пътнически чекове?
— Не, ако можеш да повярваш подобно нещо. Страхът да не бъде намерена е бил много по-силен от страха от възможен обир. В Кий Уест е плащала всичко в брой. Няма начин някой да разбере името й, ако не използва кредитни карти или пътнически чекове.
— Сигурно е била ужасена — казах кротко. — Не мога да си представя да нося толкова пари в брой у себе си. Трябва да съм луда или паникьосана до отчаяние.
Марино запали цигара. Аз направих същото. Разклатих кибритената клечка и попитах:
— Смяташ ли, че е възможно сърцето да е нарисувано, докато са миели колата?
— Зададох същия въпрос на Хънт, за да видя как ще реагира — отговори лейтенантът. — Той се закле, че не би могло да бъде извършено в автомивката. Каза, че все някой е щял да види кой го прави. Не съм толкова сигурен обаче. По тия проклети места оставяш петдесет цента в жабката и когато си получиш возилото обратно — липсват. Хората крадат като луди — дребни стотинки, чадъри, чекови книжки — каквото ти дойде наум. А когато попиташ, никой нищо не е видял. Дори Хънт може да го е направил.
— Той е малко особен — съгласих се аз. — Намирам за доста странно това, че толкова силно е усещал Берил. Тя е била един от хилядите хора, които преминават през автомивката всеки ден. Колко често е ходила там? Един път месечно, а може и по-малко.
Марино кимна.
— Привличала го е като неонова реклама. Може да е било съвсем невинно, но пък и обратното е възможно.
Спомних си какво каза Марк за Берил — била много запомняща се.
Марино и аз пиехме кафето си мълчаливо, отново в мислите ми се настаняваше мрак. Марк. Сигурно имаше някаква грешка или поне логично обяснение на това, че не беше регистриран в „Орндорф и Бъргър“. Вероятно бяха изпуснали името му в списъка или указателят на фирмата е бил наскоро компютризиран и са сгрешили при кодирането, затова името му не се е появило, когато секретарката го е вкарала в компютъра си. Може би и двете секретарки са нови и още не познават всички адвокати. Но защо изобщо го нямаше регистриран в Чикаго?