— Изглеждаш затормозена от нещо — най-после каза Марино. — Още откак дойдох тук.
— Просто съм уморена — отговорих.
— Глупости.
Марино отпи от кафето си. Почти се задавих с моето, когато той каза:
— Роуз ми съобщи, че си била извън града. Ползотворен ли беше разговорът ти със Спаракино в Ню Йорк?
— Кога ти каза Роуз за това?
— Няма значение. Не се ядосвай на секретарката си. Тя просто ми обясни, че ти се е наложило да заминеш. Не ми каза къде, с кого или защо. Останалото го разбрах сам.
— Как?
— Ти току-що ми каза. Не го отрече, нали? Е, за какво си говорихте със Спаракино?
— Той ми каза, че е говорил с теб. Може би е по-добре ти първо да ми разкажеш за разговора ви.
— Нищо особено.
Марино взе цигарата си от пепелника и продължи:
— Обади ми се онзи ден вечерта вкъщи. Не ме питай как, по дяволите, е открил името и номера ми. Той иска документацията на Берил, но аз нямам намерение да му я предам. Може би щях да съм по-склонен да му помогна, но тоя тип е истински задник. Започна да ми дава заповеди и да се държи като цар. Съобщи ми, че бил изпълнител на завещанието й, и започна да заплашва.
— И ти извърши почтена постъпка, като го препрати към моя офис — казах аз.
Марино ме погледна с недоумение.
— Не. Дори не съм те споменавал.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, сигурен съм. Разговорът ни продължи около три минути. Това беше. Името ти въобще не беше споменато.
— А ръкописът, отбелязан от теб в полицейския доклад? Спаракино пита ли те за него?
— Да, пита — отговори Марино. — Не му дадох никакви подробности. Казах му, че всичките й документи са веществени доказателства. После му съобщих обичайното — нямам право да обсъждам нейния случай.
— И не си му казал, че намереният ръкопис е изпратен в моя офис? — попитах.
— Не, по дяволите. — Той ме погледна учудено. — Защо да му казвам подобно нещо? То не е истина. Накарах Вандър да го провери за отпечатъци и стоях там, докато той си свърши работата. После го изнесох от сградата със себе си. В момента се намира в стаята за веществени доказателства заедно с всичките й други боклуци. — Той направи кратка пауза. — Защо? Какво ти каза Спаракино?
Станах, за да напълня чашите с кафе. После се върнах и разказах на Марино цялата история. Когато свърших, той се взря в мен невярващо. В очите му имаше и още нещо, което ужасно ме изнерви. Стори ми се, че това е първият път, когато виждам Марино уплашен.
— Какво смяташ да правиш, ако той се обади? — попита лейтенантът.
— Кой, Марк ли?
— Не. Седемте джуджета — саркастично каза той.
— Ще го накарам да ми обясни. Ще го попитам как точно работи за „Орндорф и Бъргър“ и как може да живее в Чикаго, без да е регистриран никъде. — Безсилието ме влудяваше. — Не знам, но ще опитам да разбера какво, по дяволите, става.
Марино погледна встрани, мускулите на челюстта му играеха.
— Чудиш се дали Марк е намесен… свързан със Спаракино, с незаконни дейности и престъпления — казах аз, като едва успях да облека в думи зловещото подозрение.
Той ядосано запали нова цигара.
— Какво друго бих могъл да мисля? Не си виждала бившия си Ромео повече от петнайсет години, не си говорила с него, не си чула дума за това къде се намира. Като че ли е пропаднал вдън земя. После изведнъж се появява на прага ти. Откъде можеш да знаеш с какво точно се е занимавал през всички тези години? Няма начин. Знаеш само това, което той казва.
И двамата се стреснахме, когато телефонът звънна. Инстинктивно погледнах часовника си, докато отивах към кухнята. Нямаше още десет. Сърцето ми се сви от страх, когато вдигнах слушалката.
— Кей?
— Марк? — Преглътнах трудно. — Къде си?
— Вкъщи. Прибрах се в Чикаго, тъкмо влизам…
— Опитах се да се свържа с теб в Ню Йорк и Чикаго, в офиса… — заекнах аз. — Обадих се от летището.
Последва напрегната пауза.