— Слушай, нямам много време. Просто исках да ти се обадя, за да ти кажа, че съжалявам за начина, по който се развиха нещата, и за да се уверя, че си добре. Ще ти се обадя пак.
— Къде си? — попитах отново. — Марк? Марк?
Отговори ми сигналът на телефона.
Глава 7.
На следващия ден, неделя, проспах звъненето на будилника, проспах църковната служба и обеда. Почувствах се ленива и неотпочинала, когато най-после станах от леглото. Не помнех съня си, но знаех, че е бил неприятен.
Телефонът ми звънна малко след седем вечерта. Режех чушки и лук за омлет, който не ми беше писано да изям. След минута шофирах бързо по тъмната източна магистрала Е64. На таблото ми беше закачен лист хартия с набързо надраскани указания как да стигна до „Горичката Кътлър“. Мозъкът ми беше като компютърна програма, засегната от вирус, мислите ми се въртяха в кръг и обработваха една и съща информация. Кери Харпър бе убит. Преди час се прибирал вкъщи от една кръчма в Уилямсбърг и го нападнали, когато излязъл от колата. Станало адски бързо. Престъплението било много жестоко. Гърлото му било прерязано също като на Берил Мадисън.
Навън беше тъмно, мъглата отразяваше светлината от фаровете право в очите ми. Видимостта беше почти нулева, а пътят, по който пътувах толкова често, изведнъж изглеждаше напълно непознат. Дори не бях сигурна къде се намирам. Напрегнато палех цигара, когато осъзнах, че съм осветена от нечии фарове. Тъмна кола, която не можех да видя добре, се приближи застрашително близо, после постепенно изостана. Продължи да поддържа същата дистанция, независимо дали ускорявах или забавях. Намерих отбивката, която търсех, завих и колата зад мен направи същото.
Пътят, по който трябваше сега да завия, беше неасфалтиран и немаркиран. Фаровете на задната кола продължаваха да осветяват бронята ми. Пистолетът ми се намираше вкъщи. Нямах нищо, освен малък газов спрей в лекарската ми чанта. Почувствах невероятно облекчение, когато голямата сива къща се появи иззад завоя. Не можах да се сдържа и високо казах: „Благодаря ти, Господи!“. Полукръглият частен път беше изпълнен с коли и полицейски светлини. Паркирах, а следящата ме кола се закова зад мен. Вторачено загледах как Марино се измъква отвътре и вдига яката на палтото си.
— Мили боже! — възкликнах вбесено. — Не мога да повярвам.
— И аз също — изсумтя той, приближавайки се към мен с дълги крачки. — И аз не мога да повярвам.
Марино погледна намръщено към светлините около стария бял ролс-ройс, паркиран пред задния вход на къщата.
— Мамка му! Само това мога да кажа — мамка му!
Ченгетата бяха навсякъде. Лицата им изглеждаха неестествено бледи на изкуствената светлина. Двигатели ръмжаха силно, а откъслечният шум от радиостанциите в полицейските коли се носеше из влажния, леден въздух. Лепенката, обозначаваща местопрестъпление, беше вързана за перилата на стълбите и отделяше района в зловещ жълт правоъгълник.
Цивилно ченге в старо кафяво кожено яке се отправи към нас.
— Доктор Скарпета? — запита той. — Аз съм детектив Пътийт.
Отворих чантата си, за да извадя гумените ръкавици и едно фенерче.
— Никой не е пипал тялото — уведоми ме той. — Направих точно това, което доктор Уотс ми нареди.
Доктор Уотс беше лекар с обща специалност и един от петстотинте назначени из щата съдебни лекари. Също така беше и отвратителен досадник. Веднага щом полицаите го повикали тази вечер, той ми се обади. Съществуваше практика главният съдебен лекар да бъде уведомен за подозрителна смърт или за неочакваната смърт на известна личност. За Уотс беше практика да избягва всеки случай, да го прехвърля на мен, защото той не можеше да се примири с неудобствата на писмената работа. Беше прочут с това, че не се явяваше на местопрестъпленията и нямаше следа от него и сега.
— Пристигнах тук заедно с униформените — обясняваше Пътийт. — Уверих се, че момчетата не правят нищо, освен най-необходимото. Не го обръщат или пипат дрехите му, или каквото и да било. Беше напълно мъртъв.
— Благодаря — казах разсеяно.
— Изглежда, е бил пребит до смърт и заклан. Може би и застрелян. Навсякъде има сачми. Ще ги видите. Не намерихме оръжие. Смятаме, че Харпър се е прибрал към седем без петнайсет. Паркирал е там, където сега е колата му. Предполагаме, че са го нападнали, когато е излязъл от нея.
Той погледна към белия ролс-ройс, плътно заобиколен от сенките на чемшири, по-стари и по-високи от самия него.
— Отворена ли беше вратата на шофьора, когато пристигнахте тук? — попитах.