— Тръгваш ли? — попита ме Марино.
— Какво смяташ да правиш? Пак ли ще ме следваш?
Той погледна към стария ролс-ройс в края на пътя. Снежинките се топяха веднага щом паднеха на чакъла, покрит с кръвта на Харпър.
— Не те следях — каза Марино сериозно. — Получих съобщение по радиото точно когато се прибирах в Ричмънд.
— Прибирал си се в Ричмънд? — прекъснах го аз. — Откъде?
— Оттук — отговори той и бръкна в джоба си за ключовете от колата. — Разбрах, че Харпър редовно е посещавал таверна „Кълпепър“. Реших да го изненадам. Прекарахме заедно около половин час, преди да ми тегли една. После си тръгна. Аз потеглих към къщи и се намирах на петнайсет километра от Ричмънд, когато диспечерът ме откри, за да ми съобщи какво е станало. Подкарах бързо обратно, видях колата ти и реших да остана зад теб, за да се уверя, че няма да се загубиш.
— Искаш да кажеш, че си говорил с Харпър тази вечер? — изненадано запитах.
— О, да — отговори Марино. — После той ме напусна и около пет минути по-късно са го пречукали.
Неспокоен и раздразнен, той се отправи към колата си.
— Трябва да се видя с Пътийт и да разбера каквото мога. Утре сутрин ще намина да проверя пощата, ако нямаш нищо против.
Наблюдавах го как върви и отръсква снега от косата си. Беше отпътувал, когато завъртях ключа на плимута. Чистачките бутнаха надолу тънък пласт сняг, после застинаха по средата на стъклото. Двигателят на служебната ми кола изхъхри за последен път и се превърна във втория труп за вечерта.
Библиотеката на Харпър беше топла жизнерадостна стая, с червени персийски килими и антични мебели, изработени от фино дърво. Можех да твърдя почти със сигурност, че канапето е „Чипъндейл“, но никога преди не бях докоснала, а още по-малко сядала на оригинален „Чипъндейл“. Високият таван имаше орнаменти в стил рококо, стените бяха покрити с книги, повечето в кожени подвързии. Точно срещу мен имаше мраморна камина, наскоро напълнена с цепеници.
Наведох се, протегнах ръце към огъня и продължих да изучавам масления портрет над полицата. На него се виждаше красиво младо момиче в бяло, седнало на малка пейка. Косата й беше дълга и руса, ръцете леко придържаха сребърна четка за коса, поставена на скута й. Клепачите й бяха спуснати, влажните устни — леко разтворени, дълбокото деколте на роклята откриваше порцелановобяла, недоразвита гръд. Седях и се чудех защо този особен портрет беше изложен на такова видно място, когато сестрата на Кери Харпър влезе и затвори вратата така тихо, както я беше отворила.
— Може би това би ви стоплило — каза тя и ми подаде чаша вино.
После остави таблата на масичката за кафе и седна върху червената кадифена възглавница на бароковото кресло, като подви краката си на една страна, както са били възпитани да правят почтените млади дами навремето.
— Благодаря — казах аз и отново се извиних.
Акумулаторът на служебната ми кола умря и никакви кабели не можеха да го съживят. Полицаите повикаха влекач и обещаха да ме закарат до Ричмънд веднага щом завършат работата си по местопрестъплението. Нямах избор. Не можех да стърча на снега или цял час да седя в полицейската кола. Затова почуках на вратата на къщата.
Тя отпи от виното си и се втренчи в огъня с празен поглед. Също като скъпите предмети около нея тя беше красиво създание, една от най-елегантните жени, които някога съм виждала. Сребристобяла коса обрамчваше изтънченото лице. Скулите й бяха високи, чертите — фини, фигурата — слаба и грациозна. Облеклото й се състоеше от бежов пуловер с висока яка и пола от рипсено кадифе. Реших, че изразът „стара мома“ определено не й подхождаше.
Тя седеше мълчаливо. Снегът леко докосваше прозорците, а вятърът стенеше в клоните на дърветата. Не можех да си представя да живея сама в тази къща.
— Имате ли други роднини? — запитах.
— Нито един жив — отговори тя.
— Съжалявам, госпожице Харпър.
— Наистина. Трябва да спрете да го повтаряте, доктор Скарпета.
Стърлинг Харпър повдигна чашата си и големият смарагд на пръстена й проблесна на светлината на огъня. Погледът й се фокусира върху мен. Спомних си ужаса в тези очи, когато отвори вратата, докато преглеждах трупа на брат й. Сега беше учудващо спокойна.