— Смятах, че Кери е по-оправен — внезапно каза тя. — Предполагам, че това, което ме учудва най-много, е начинът, по който е станало. Не съм очаквала някой да прояви подобна дързост и да го чака пред къщата.
— Не чухте ли нищо? — попитах.
— Чух го да паркира колата. Нищо повече. Когато не влезе вкъщи, отворих вратата, за да разбера какво става. После веднага се обадих на 911.
— Той посещаваше ли и други места, освен „Кълпепър“?
— Не. Нито едно. Ходеше в „Кълпепър“ всяка вечер — каза тя, като избягваше погледа ми. — Предупреждавах го да не ходи там. Знаете колко опасно е в наши дни. Той винаги носеше доста пари в брой, а и редовно се заяждаше с хората. Никога не оставаше в кръчмата за дълго, най-много два часа. Казваше ми, че срещите с обикновените хора го вдъхновявали. Кери не успя да напише нищо след „Острият ъгъл“.
Бях чела романа още в колежа и си спомнях само впечатленията: готическа смесица от насилие, кръвосмешение и расизъм в Юга, видени през очите на млад писател, израснал във ферма във Вирджиния. Изпаднах в депресия, когато го прочетох.
— Брат ми беше от онези нещастни талантливи автори, които имат само една-единствена книга в главата си — добави мис Харпър.
— Имало е много други подобни писатели — казах.
— Когато беше млад, живееше като че ли по принуда — продължи тя с изнервящо монотонен глас. — После го обзе кротко отчаяние. Писането му се превърна в поредица от фалшиви стартове, като черновите завършваха живота си в огъня. Той сядаше до камината и намръщено гледаше как трудът му изгаря. После беснееше из къщата като разярен бик, докато получи ново вдъхновение. Това продължи повече години, отколкото ми е приятно да си спомня.
— Доста сурово се отнасяте към брат си — отбелязах кротко.
— Отнасям се сурово към себе си, доктор Скарпета — каза тя, когато очите ни се срещнаха. — Кери и аз сме замесени от едно и също тесто. Разликата между нас е, че аз не се опитвам да анализирам това, което не може да бъде променено. Кери постоянно изучаваше себе си, миналото си, силите, които го оформяха. Това му донесе и наградата „Пулицър“. А аз предпочетох да не се боря с нещо, което винаги ми е било ясно.
— Какво е то?
— Семейство Харпър е на края на съществуването си, безплодно и безполезно. След нас няма да остане никой.
Виното беше евтино местно бургундско, сухо, с лек металически вкус. Колко време още ще е нужно на полицаите, за да свършат? Преди известно време ми се стори, че чух ръмженето на влекача, който отведе колата ми.
— Приех като мой дълг грижата за брат ми, улеснявах изчезването на нашето семейство — каза мис Харпър. — Кери ще ми липсва само защото беше мой брат. Няма да седя и да лъжа колко прекрасен човек е бил. — Тя отново отпи от виното си. — Сигурно звучи ужасно студено.
Студено не беше подходящата дума.
— Оценявам честността ви — казах.
— Кери имаше въображение и променливи емоции. Аз не притежавам нито едно от двете и затова успях да се справя. В противен случай не бих могла да живея тук.
— Животът в тази къща изглежда доста уединен — предположих, че госпожица Харпър имаше това предвид.
— Нямам нищо против уединението.
— А срещу какво, госпожице Харпър? — запитах аз, докато посягах към цигарите си.
— Бихте ли желали още една чаша вино? — попита тя.
Лицето й беше наполовина закрито в сенките на огъня.
— Не, благодаря.
— Иска ми се никога да не бяхме идвали тук. Нищо хубаво не се случва в тази къща — каза тя.
— Какво възнамерявате да правите? — Застинах, когато забелязах празния й поглед. — Ще останете ли тук?
— Няма къде другаде да отида, доктор Скарпета.
— Струва ми се, че къщата лесно би могла да се продаде — отговорих аз.
Вниманието ми се насочи отново към портрета над камината. Нарисуваното младо момиче се усмихваше загадъчно на тайни, които никога нямаше да разкаже.
— Трудно е да изоставите железния си дроб, доктор Скарпета.
— Моля?
— Прекалено стара съм за промени — обясни тя. — Прекалено стара съм, за да се стремя към добро здраве и нови приятелства. Миналото е моят живот. Вие сте млада. Някой ден ще разберете какво е да погледнеш назад. Ще видите, че е неизбежно. Ще откриете, че личният ви живот ви дърпа назад към познатите стаи, където са се случвали събития, които са ви отчуждили от реалността. Ще откриете, че разбитото ви сърце всъщност е доста удобно, а хората, които са ви предали, са станали дружелюбни с течение на времето. Ще се връщате доброволно към болката, от която навремето сте бягали. По-лесно е. Това е всичко. По-лесно е.