Выбрать главу

— То и няма много за хапване — каза Марино, докато отваряше вратата на хладилника.

Вътре намерихме изсъхнал лимон, две пакетчета масло, парченце мухлясало сирене, подправки и бутилка тоник. Фризерът изглеждаше по-обещаващ, но не много. Имаше няколко пакета пилешки гърди и малко телешко. Очевидно за Берил готвенето не е било удоволствие, а необходимост. Сетих се как изглежда моята собствена кухня. Тази беше потискащо стерилна. Кълбета прах се спускаха от сивите дизайнерски щори на прозореца. Мивката и сушилникът бяха празни и сухи. Уредите, всичките модерни, изглеждаха неизползвани.

— Може пък да е слязла за едно питие — замисли се Марино.

— Алкохолната проба беше отрицателна — отговорих.

— Това не означава, че не е мислила да пийне.

Той отвори шкафа над мивката. Нямаше и един свободен сантиметър: „Джак Даниелс“, „Чивас Регал“, „Танкерей“, ликьори и нещо, което прикова вниманието ми. Пред коняка на горния рафт стоеше бутилка хаитянски „Барбанкорт ром“, петнадесетгодишен и скъп като чист скоч.

Взех го и го поставих на плота. Нямаше етикет с цена, печатът около златната капачка не беше счупен.

— Мисля, че не го е купила оттук — казах на Марино. — Предполагам, донесла го е от Маями, Кий Уест.

— Значи казваш, че го е купила във Флорида?

— Възможно е. Явно е била ценител на хубави питиета. „Барбанкорт“ е великолепен.

— Май ще трябва да започна да те наричам доктор Познавач — каза той.

Бутилката не беше прашна, за разлика от повечето шишета в шкафа.

— Това вероятно обяснява защо е слязла в кухнята — продължих аз. — Сигурно е дошла тук, за да прибере рома. Може да е планирала да пийне, когато някой се е появил на вратата й.

— Да, но това не обяснява защо е оставила пистолета си на плота, когато е отишла да отвори. Тя се е страхувала, нали? Кара ме да мисля, че е очаквала компания, познавала е смахнатия. Хей, тя има толкова луксозни питиета, а? Да не би да си ги пие сама? Няма смисъл. По-разумно ми се вижда, че от време на време се е забавлявала, канила си е по някое гадже. Може да е този „М“, на когото е писала от острова. Може точно него да е очаквала вечерта, когато е била очистена.

— Разглеждаш възможността „М“ да е убиецът — казах аз.

— Ти не мислиш ли така?

Марино започваше да спори, а играта с незапалената му цигара ме изнервяше.

— Бих разгледала всяка една възможност — отговорих. — Например, че тя въобще не е очаквала компания. Намирала се е в кухнята, за да прибере рома, и вероятно е мислела да пийне една чаша. Била е нервна, сложила е пистолета си наблизо. Стреснала се е, когато се е позвънило или някой е почукал.

— Точно така — прекъсна ме той. — Тя е уплашена и нервна. Защо тогава е оставила пистолета в кухнята, когато е отишла да отвори проклетата врата?

— Тя упражнявала ли се е?

— Да се упражнява? — запита той, когато погледите ни се срещнаха. — В какво да се упражнява?

— Стрелба.

— По дяволите… Не знам.

— Ако не го е правила, значи не е имала рефлекс да се въоръжи, това е съзнателно действие. Жените носят спрей в чантите си. Нападат ги и не се сещат за спрея въобще, защото нямат рефлекс да се защитават.

— Не знам…

Аз обаче го знаех. Имах „Рюгер“ трийсет и осем калибров, зареден със „Сребърен връх“ — един от най-унищожителните куршуми, които могат да се купят с пари. Единствената причина да се въоръжа беше, че тренирах редовно, ходех на стрелбището под службата няколко пъти месечно. Когато седях сама у дома, се чувствах много по-спокойна с оръжие, отколкото без.

Имаше и нещо друго. Сетих се за всекидневната, за уредите за камината, които стояха в месинговата си поставка пред огнището. Берил се е борила с убиеца си в тази стая, но въобще не й е дошло наум да се въоръжи с машата или лопатата. Не е имала рефлекс да се защитава. Единственият й рефлекс е било бягството, независимо дали нагоре по стълбите, или в Кий Уест.

Опитах се да обясня:

— Може пистолетът да й е бил чужд, Марино. Звъни се. Тя е нервна, объркана. Отива във всекидневната и поглежда през шпионката. Който и да е бил, тя му се доверява достатъчно, за да отвори вратата. Пистолетът е забравен.