— Или е очаквала посетителя си — каза той отново.
— Това е съвсем възможно. При положение че някой е знаел за връщането й в града.
— Значи може той да е знаел.
— И може той да е „М“ — казах му това, което искаше да чуе, докато прибирах бутилката с ром в шкафа.
— Бинго! Така вече има смисъл, нали?
Затворих вратата на шкафа.
— Тя се е страхувала, била е тероризирана от месеци, Марино. Трудно ми е да повярвам, че е бил близък приятел и Берил нищичко не е подозирала.
Марино отегчено погледна часовника си и извади друг ключ от джоба си. Идеята, че Берил е отворила вратата на непознат, наистина нямаше смисъл. Но още по-глупаво беше това, че някой, на когото е имала доверие, се е отнесъл по този начин с нея. Защо го е пуснала да влезе? Този въпрос не спираше да ме тормози.
Покрит път съединяваше къщата с гаража. Слънцето залязваше зад дърветата.
— Ще ти кажа веднага — започна Марино, докато отваряше вратата. — Влязох тук точно преди да ти се обадя. Можехме да разбием вратата в нощта на убийството, но нямаше смисъл.
Той помръдна масивните си рамене, като че ли за да ме увери, че наистина може да събори врата или дърво, или камион, ако има подобни намерения.
— Не е влизала тук, откак е заминала за Флорида. Наложи се да търсим шибания ключ сума ти време.
Никога преди не бях виждала облицован гараж. Подът представляваше великолепна драконска кожа от скъпи италиански плочки.
— Това наистина ли е правено за гараж? — попитах.
— Има врата на гараж, нали? — отговори Марино, докато вадеше още ключове от джоба си. — Страхотно място, за да пази возилото ти от дъжда, а?
Гаражът беше задушен и миришеше на прах, но беше безукорно почистен. С изключение на едно гребло и метла, поставени в ъгъла, наоколо нямаше и следа от обичайните инструменти, косачки и уреди, които човек очаква да види в един гараж. Приличаше повече на салон в автомобилен магазин с черната хонда, паркирана в центъра на теракотения под. Колата беше толкова чиста и лъскава, че спокойно можеше да мине за нова и не карана.
Марино отвори вратата на шофьора.
— Заповядай — каза той.
Моментално се настаних на меката седалка от кремава кожа и погледнах през предното стъкло към облицованата стена.
Марино отстъпи от колата и добави:
— Просто си стой там. Почувствай я, разгледай интериора и ми кажи какво ти идва наум.
— Искаш ли да я запаля?
Марино ми подаде ключа.
— Отвори вратата на гаража, за да не се задушим — добавих.
Марино направи гримаса, намери нужния бутон и отвори вратата.
Колата запали от първия опит, двигателят гърлено замърка. Радиото и климатичната инсталация работеха. Резервоарът беше пълен до половината, километражът показваше по-малко от десет хиляди километра, люкът — полуотворен. На таблото имаше бележка от химическо чистене с дата единайсети юли, четвъртък. В този ден Берил оставила за почистване пола и сако, дрехи, които очевидно не е прибрала никога. На мястото до шофьора имаше касова бележка с дата дванайсети юли, десет и половина сутринта, когато е купила една зелена салата, домати, краставици, телешко, сирене, портокалов сок и роло ментови бонбони, като сметката беше девет долара и тринайсет цента, а тя дала на продавачката банкнота от десет долара. До бележката имаше празен бял банков плик. До него лежеше кутийка за очила „Рей Бан“, също празна.
На задната седалка имаше ракета за тенис и сгъната бяла хавлия. Протегнах се и я взех. По края с малки сини букви беше напечатано „Тенис клуб Уестууд“, същото име се виждаше и на червения сак, който забелязах в гардероба й.
Марино пазеше театралността за последно. Знаех, че е преглеждал всички предмети и иска аз да ги видя на мястото им. Те не представляваха улики. Убиецът въобще не е влизал в гаража. Марино искаше да ме улови. Опитваше се да го направи, откак влязохме в къщата. Този му навик адски ме дразнеше. Спрях двигателя и излязох от колата. Вратата се затвори зад мен с мек удар. Марино ме погледна замислено.
— Имам няколко въпроса — казах.
— Давай.
— „Уестууд“ е клуб с ограничен достъп. Била ли е член?
Кимване.
— Провери ли кога последно е запазвала корт?
— Петък, дванайсети юли, в девет сутринта. Имала е урок с треньора. Взимала е уроци веднъж седмично, това е била играта й.
— Доколкото си спомням, тя е избягала от Ричмънд рано в събота сутрин, на тринайсети юли, и е пристигнала в Маями малко след дванадесет.