Ново кимване.
— Значи изкарала е урока си, после е отишла направо на пазар. Може след това да се е отбила в банката. Какъвто и да е случаят, по някое време след пазаруването тя изведнъж е решила да напусне града. Ако е знаела, че на другия ден ще пътува, нямаше да си дава труда да пазарува. Не е имала време да изяде нищо от купеното, а не е оставила храната в хладилника. Явно е изхвърлила всичко, освен телешкото, сиренето и може би — ментовите бонбони.
— Звучи приемливо — каза той с безразличие.
— Оставила е кутийката си за очила и другите неща на седалката — продължих аз. — Плюс това радиото и климатичната инсталация работеха. Изглежда, като че ли е вкарала колата в гаража, спряла е двигателя и бързо е влязла в къщата, като слънчевите очила са били на нея. Чудя се какво може да се е случило, докато е шофирала към къщи след урока по тенис и пазара…
— О, да. Сигурен съм, че нещо е станало. Разходи се и погледни от другата страна, по-специално — предната дясна врата.
Направих го. Това, което видях, разпиля мислите ми като топчета за игра. В лъскавата черна боя, точно под дръжката на вратата, беше издълбано сърце с името Берил в него.
— Кара те да настръхваш, нали? — каза той.
— Ако го е направил, докато колата е била паркирана пред клуба или магазина, някой щеше да го види — отговорих.
— Е, може да го е направил по-рано. — Марино млъкна и се загледа в рисунката. — Помниш ли последния път, когато си поглеждала към твоята предна врата?
Може да съм го правила преди дни, а може и да са седмици.
— Отишла е да пазарува — най-после Марино запали проклетата цигара. — Не е купила много. — Той пое дълбока силна глътка. — И сигурно всичкото влиза в една чанта, нали? Когато жена ми има само една-две чанти, тя винаги ги слага отпред, на седалката или на пода. Може Берил да е отишла до вратата, за да остави покупките си. Тогава е забелязала надрасканото. Може да е знаела, че е било направено същия ден, но може и да не е. Няма значение. Това я е стреснало, изкарало й е акъла. Тя побягва към къщи или към банката, за да вземе малко пари. Качва се на първия самолет, напускащ Ричмънд, и заминава за Флорида.
Излязох след Марино от гаража, после тръгнахме към колата му. Нощта бързо се спускаше, въздухът захладяваше. Той запали двигателя, докато аз мълчаливо се взирах през страничния прозорец към къщата на Берил. Острите й линии се смекчаваха в сенките, прозорците тъмнееха. Изведнъж светлините на терасата и всекидневната блеснаха.
— Леле — измърмори Марино. — Какъв номер.
— Часовников механизъм — казах.
— Без майтап.
Глава 2.
Забелязах пълната луна над Ричмънд, когато се прибирах по дългия път към къщи. Само най-упоритите празнуващи все още обикаляха. Фаровете ми осветяваха призрачните им маски и зловещите, но детски силуети. Зачудих се колко ли пъти са звънили на вратата ми. Къщата ми беше любимо място, защото щедро раздавах шоколади на хлапетата, за да компенсирам липсата на свои деца. На следващия ден щях да раздам четири кесии с шоколади на персонала си.
Телефонът звънна, докато се качвах по стълбите. Точно преди да се намеси телефонният ми секретар, вдигнах слушалката. Отначало гласът ми се стори непознат, после сърцето ми се преобърна.
— Кей? Марк е. Добре че си вкъщи…
Марк Джеймс звучеше като че ли говори от дъното на варел. Чувах шум от преминаващи коли.
— Къде си? — успях да запитам и усетих, че гласът ми е неспокоен.
— На шосе номер деветдесет и пет, на около петдесет километра северно от Ричмънд.
Седнах на края на леглото.
— В телефонна будка — продължи да обяснява той. — Нуждая се от указания как да стигна до къщата ти.
След поредното заглъхване заради шума от колите, той добави:
— Искам да те видя, Кей. Във Вашингтон съм от цяла седмица и се опитвам да се свържа с теб от обед. Най-после реших да рискувам и наех кола. Добре ли е?
Не знаех какво да отговоря.
— Смятах, че можем да пием по едно, да си поговорим — каза човекът, който навремето разби сърцето ми. — Имам резервация за „Радисън“, в центъра. Утре рано сутринта летя от Ричмънд за Чикаго. Просто си помислих… Всъщност искам да обсъдя нещо с теб.
Не можех да си представя какво бихме могли да обсъждаме ние с Марк.
— Добре ли е? — попита той отново.
Не, не беше добре! Но казах:
— Естествено, Марк. Ще се радвам да те видя.