— Та това е незаконно! Не, то е нелепо! — извика той.
— Така е! — спокойно отговори Дон. Тази реакция я беше виждал десетки пъти. — Но нали наистина го искаш?
— Разбира се, — каза той, след като се овладя — а и за какво ми е. Нали няма никога повече да се върна тук? Прав си. Разбира се.
— А сега, — каза Дон, след като свършихме с взимането на мозъчна тъкан — кажете ми къде и кога искате да отидете!
— Може ли първо точно да ми разясните какво ще направим — като принцип?
— Всъщност — започна Дон — ние предлагаме уникален шанс — да се върнете назад във времето и да вземете решение, различно от това, което сте взели първия път. Това ще промени целия ви живот, живота на хората около вас, цялата Вселена. Затова, ние не ви пращаме просто назад във времето — както знаете предлагаме и тази услуга, но с по-различни условия — не може да променяте, само гледате. Ние създаваме вселена специално за вас, като й придаваме всички свойства, характерни за нашата Вселена до момента на промененото решение. Така вие получавате шанс да изживеете живота си отново, но по различен начин. Веднага, след като вземете промененото решение, мозъкът ви ще забрави всичко, случило се след него тук — в нашата Вселена. Ние наричаме това явление паралелна непоносимост — изживяното в една вселена не може да бъде помнено в друга. Може да решите да учите друго, да се ожените за друг, да убиете някого, да разрушите света — каквото поискате. А чрез компресора на съзнание може да живеете и като свой прародител, като прачовек или като динозавър, стига да имате генетична връзка с него. Животът тук ще бъде завинаги загубен, и дори да искате, не може да го пресъздадете там. Мозъкът на един човек взима средно по 80 милиона решения дневно. Човек знае само за една много малка част от тях. Напълно невъзможно е те да са идентични два пъти. Представете си, че един компютър трябва да избира между две числа. Това е заложено в програмата му. Със скоростта на компютрите днес това означава милиарди комбинации в секунда. Всяка от милиони числа. Но ако компютърът трябва да вземе десетте кватралиона хора с много повече от два варианта на техните решения, да не говорим за животните и извънземните, компютърът издържа най-много секунда. Така и животът ви никога няма да протече по същия начин. Разбирате ли?
— Да, да. И без това искам да променям, а не нещата да останат същите. — отговори Лиърдс.
— Време, място, ситуация? — попита Дон.
— Искам да съм първата жива клетка на Земята. Искам да променя човека още в зародиш. Да го направя по-добър — миролюбив, привързан към ближните, себепознаващ. Не искам той да стане това, което е — човек.
Странното желание не учуди Дон толкова. На всеки му се случва понякога да иска да промени природата на човека в някои насоки. А и Алвин Лиърдс не беше първият, който искаше да промени човека чрез паралелните вселени. Но понеже нямаше връзка, Дон не знаеше, дали другите са успели. Нямаше да разбере и за него.
Включи машината и зададе координатите. Видя как Алвин Лиърдс изчезва.
Алвин наистина бе клетка. Първата органична клетка на Земята. Сега трябваше да избере пътя за развитието на живота, сега трябваше да прекрои човека. И той избра…
…пътя към човека. Към човека, такъв, какъвто е. Разбира се, че щеше да има различия, но щеше да бъде човекът. Защото Алвин, въпреки че бе клетка, оставаше човек. И един ден над Земята отново щеше да властва човекът. Както и над всички други Земи. Но на тази — заради Решението на Алвин Лиърдс.
А Някъде-Където-Ние-Не-Можем-Да-Си-Представим, един Компютър изписа поредната Линия цифри. Една от безброя Линии, които успя да изпише през едносекундната си Програма.