При птичите езера фон Круг внезапно заповяда на Мик Ури да отбие в страни и професорският „шел“, като се отдели от кортежа, тръгна към маймунарника. Те минаха край острова със скачащите по клоните макаци, покрай горското езеро, посред което две групи шимпанзета бяха устроили своя обикновен „карнавал“ с диви викове и щураво тичане, и излязоха при площадката на горилите.
Колата меко спря. Фон Круг продължи нататък пеш. Тунелът от много здраво стъкло беше направен за посетители, които желаеха да се срещнат лице е лице със страшните предци.
Една двуметрова горила се показа от гората и с разлюлян вървеж, като се опираше с една ръка в земята, тръпна към човека. Спокойно и меланхолично горилата дойде до стъклото, изправи се в целия си гигантски ръст, спря се, като едва доловимо се поклащаше от крак на крак. Фон Круг сне очилата, приближи лицето си до стъклото, през което ясно се виждаше косматата, с обърнати ноздри и с дълбоко хлътнали очни кухини безобразна мутра. Около минута те се гледаха един друг в очите…
После звярът се обърна и пак така меланхолично се затътри нататък.
Фон Круг сви юмруци. Проклятие! Истинската горила, ако я погледнеш право в очите, ще вземе това за предизвикателство и ще се нахвърли да се бие. С един замах гигантът може да отскубне главата на човека, ако разбира се, не го отделяше дебелото стъкло от противника му. Това беше лабораторен звяр. Безразлична меланхолична горила.
— У дома! — заповяда фон Круг на шофьора.
Ури се обърна и за пръв път видя очите на господаря си: бледосини, присвити, те изглеждаха не толкова страшни, както зад стъклата на очилата.
— Виж какво, Ури — каза по пътя барон фон Круг. — Има само една машина, която е заредена с човешки емоции. На пръв поглед е играчка; може наистина да е играчка. Но не тава е важното. Моделът на професор Громов притежава чувства, недостъпни засега на никоя друга машина. Тя ми трябва. Ясно ли е, Ури?
Мик Ури ритна калъфа на контрабаса и, хванал в отпуснатата си ръка стоманения прът, тръгна към дивана. Едва сега, когато видя презрително блесналите очи на момчето, Ури разбра, че се е случило нещо непоправимо: той беше докарал не машина, а едно момче, което приличаше много на Електроник, може би негов двойник. Ури винаги живееше по принципа „да или не“ — победа или поражение и не допускаше никакви случайности. Случайностите караха уравновесения Ури да губи самообладание. Той пропътува над хиляда километра, благополучно премина със своя „научен багаж“ митницата, може да се каже, почти беше изпълнил заповедта на господаря си. И ето, че…
Ури не успя да замахне по кучето: чу се сух трясък — зъбите на кучето прегризаха стоманата. Нападателят с най-голямата пъргавина, която притежаваше, отскочи зад квадратната машина.
„По дяволите това куче! — реши той, като преценяваше с поглед разярения фоксер. — По-добре да понеса скандала, отколкото да ходя без ръце“. — Той натисна бутона на машината за високо напрежение.
Железният сандък, бавно подтикван от човека, потегли към кучето. Момчето, сгушено в края на дивана, следеше страшния механизъм. Фоксерът остана като закован на място и сякаш се мъчеше да разбере какво е това чудовище, което иска да го нападне. Под твърдите кичури козина живо святкаха зелените очи.
— Не бива! — изплашено извика момчето.
Гласът му се сля с трясъка на силна гръмотевица. Човекът падна.
Когато Ури отвори очи, видя пред себе си озъбена куча уста. Ури скочи. Той не разбираше какво се бе случило. На пода димеше шнурът от разнебитената машина…
Мик Ури бръкна в джоба. Той успя да даде само един безшумен изстрел. В същата секунда черна сянка го накара да изпусне пистолета. Ръката на Ури сякаш се схвана.
— Махайте се веднага! — извика момчето. — Махайте се, че то ще ви… — И момчето сложи длан на устата си, защото изведнъж си спомни, че предупреждението му може да бъде взето за заповед.
Мик Ури блъсна с рамо вратата и изчезна в тъмния професорски кабинет…
— Пистолет срещу дете и куче — презрително каза фон Круг, като наливаше вода на Ури. — Не ти ли се струва, Мик Ури, че всичко това е недостойно за един управител?
— Това не е куче! — Управителят изпи чашата, изля останалото в дланта си и намокри бръснатата си глава. — Дяволска работа!
За оръжието Ури не каза нищо. Професорът, разбира се, знаеше, че пистолетът стреля със сънотворни мълнии, които веднага приспиват жертвата. Ами ако имаше и куршуми?… Ури остана със странното впечатление, че кучето се мъчеше да го обезоръжи и не го нападаше сериозно.