— Гел Иванович! Електроник! Аз съм… Сироежкин!…
Громов прегърна бледния Сироежкин.
— Не си се излъгал… Ние сме тук… Ние с Електроник много се разтревожихме за тебе. Дойдохме да те вземам.
— Аз ви чаках… Аз знаех… — замърмори смутено Сергей. — Реси ме спаси… А сега вие… Електроник, как се радвам…
И той с грейнали от щастие очи гледаше своите. После взе да друса ръката на Електроник.
Само един поглед към момчетата, които се усмихваха и се тупаха по рамо, беше достатъчен за доктор Крут, за да разбере защо помощникът му беше допуснал грешката. Единствената в света машина умееше да се усмихва и затова не можеше да се различи от живото момче. Това, което на езика на науката се нарича машина с емоции, това, което не достигаше на неговите механични животни, стоеше сега на две крачки от него. „Отлично, отлично, колега Громов“ — каза на себе си фон Крут.
Той покани Громов в кабинета. Момчетата и кучето останаха в приемната.
— Надявах се да ви видя, господин Громов… — започна фон Круг, като канеше госта да седне.
Громов не седна.
— Обяснете какво значи всичко това, доктор Круг! — каза рязко той.
— Стана едно досадно и неприятно лично за мене недоразумение. — Фон Круг разтвори ръце.
— Моля да отговорите на въпроса ми! — прекъсна го гостът. — Защо момчето се оказа във вашия дом?
— Ще ви отговоря точно. — Фон Круг погледна студено госта. — За да довърша работата си, ми са нужни схеми на машини с емоции.
— Я виж какъв сте бил… — рече замислено Громов. Очите му изучаваха фон Круг, сякаш го виждаха за пръв път. Не на конгрес, не на заседание на Международния съвет, не на телевизионния екран — тук, в неговия дом, спипан в странната роля на похитител, фон Круг неочаквано каза фраза без обичайните красиви думи, фраза откровена и цинична, която изцяло издаваше безпомощността му като учен. Това разбраха и двамата събеседници.
Руският професор изглеждаше съвсем спокоен. Фон Круг неочаквано за себе си си представи мечка, която лениво следи палавите си мечета, но веднага дава на случайния любопитен да разбере какво значи майчина грижа.
След неловкото мълчание стопанинът продължи:
— Аз ви писах. Не получих отговор.
— Именно затова ли решихте да присвоите моите схеми?…
— Да преминем към въпроса. Тук, зад стената, има модел…
Фон Круг кимна към вратата и Мик Ури, който седеше неподвижен в ъгъла, разбра този знак посвоему: подскочи към вратата и я заключи. Громов се обърна.
— Главният ми управител — стопанинът на вилата — ни в клин, ни в ръкав представи помощника си.
Мик Ури демонстративно държеше в ръката си ключа. Доктор Круг се направи, че не забелязва мрачната решителност на помощника си.
— Макар и да уважавам вашия талант — продължи студено фон Круг, — вие винаги сте били непрактичен човек. Не разбрахте и досега, че животът е борба. Математиците, за ваше сведение, така стръвно се ядат един друг, както акулите. Ако някой закъснее с един ден, ако днес не е доказал теоремата, утре вече гърми името на друг учен. Ние с вас сме съперници отдавна и вие, господин Громов, трябва да признаете, че в съревнованието за най-новите модели аз съм ви изпреварил. Не ми достигат само детайли. Говоря ви направо, очи в очи — тази грамада от мускули не влиза в сметката! — фон Круг кимна към Ури.
— Господин фон Круг — спокойно се обърна Громов към противника си, след като го изслуша внимателно, — кой кого е изпреварил не зная, защото не се съревновавам лично с вас. Надявам се, че оценка на нашите работи ще дадат специалистите и по-точно Международният съвет. Винаги съм ви смятал за човек наблюдателен и педантичен. Много съжалявам, че запознаването ви с моя нов модел на нищо не е научило нито вас, нито вашия помощник, който на всичко отгоре е така лошо възпитан, че заключва гостите.
Споменаването на кучето вбеси Ури. Той почервеня от гняв, прекрачи напред със стиснат юмрук към господаря на Реси.
— Казвам се Мик Ури, господин професоре — изхриптя той. — Излъгал съм се само веднъж в живота си… Ние тук сме сами, господин професоре… Момчетата не влизат в сметката!
В тишината щракна ключалката и този слаб звук направи впечатление на изстрел. Фон Круг рязко се обърна към вратата. Помощникът му мудно схващаше какво е станало: „Дяволската машина отключва врати?“
Громов наблюдаваше усмихнат как през отворената врата влезе невъзмутимият Реси. Изведнъж Ури сграбчи тежкото кресло и го вдигна над главата си. Малкият фоксер израсна пред него на дългите си крака.
Гигантската, както се стори на Ури, кокоша лапа се сви странно и с мощен удар го отхвърли заедно с креслото. Ури загуби съзнание.