— Е, това вече е прекалено… — измърмори фон Круг и като вдигна стенната ламперия, влезе в асансьор, с който си служеше само той. — Можете да експериментирате без мене! — викна той от асансьора.
Ламперията се свлече на предишното си място.
— Напълно съм съгласен с вас — каза разсеяно Громов. — Впрочем, доктор Круг… къде отивате?… — Професорът съвсем се обърка, като гледаше бързото отстъпление на стопанина. — Реси, каква беше тази странна постъпка! По-точно, не Реси, а Електроник…
А Реси, като сгъна и прибра навътре щраусовите си крака и пак стана фоксер, затича около кабинета, заръмжа под масата, щракна някакъв бутон. Гел Иванович укорително погледна кучето, после — Електроник.
— Какво става тук? Електроник, обмисляй по-добре командите. Аз поисках само да отвори вратата… Но това съвсем не значи, че трябва да се събарят хора и да се спира асансьорът между етажите.
— Той вече заседна — със скърцащ глас рече Електроник.
— Пада му се! — подхвана Сироежкин. — В куфара беше още по-лошо.
Громов се усмихна:
— Вие май сте прави: нашият хазаин не е много гостоприемен. Сега, ще не ще, ще трябва да поскучае. Електроник, кажи на Реси да разбере за всеки случай как е самочувствието на доктора.
Реси се изправи до подвижната ламперия и Електроник обясни с хрипкавия си глас:
— Асансьорът е между втория и първия етаж. Шахтата води към мазето. Никакви особени звуци не се чуват от шахтата.
Меко позвъни сигнал, включи се репродукторът:
— Ало, пеликан — прозвуча далечен глас, — вика ви двайсет и шести. Двайсет и шести вика бързо господин професора…
— Какъв е този пеликан? — учуди се Гел Иванович. — Единият професор не може да дойде — каза той, като се обръщаше към репродуктора, — а другият пък няма пълномощия да отговаря за него…
„Там се е случило нещо? — помисли си Сироежкин. — На някого е нужна бърза помощ?“
— Гел Иванович, кажете им нещо!…
Гел Иванович стоеше насред кабинета и пускаше от лулата си кълба дим. Двайсет и шести три пъти вече повика пеликана. После друг глас, също далечен, но малко по-груб, изрече ясно:
— Докладва командирът на двайсет и шести. Задачата за „Света на животните“ е изпълнена. Уловени са над петдесет първокласни екземпляра. Утре заранта товарът ще бъде натоварен в самолети. Програма номер две също е изпълнена. Пеленгаторът зафиксира сто четиридесет и осем сигнала. Данните са предадени на посочената вълна…
По време на деловия доклад Громов отиде до бюрото и сякаш в размисли сложи пръсти на пулта. Но той вече не се колебаеше: включи се в разговора.
— Двайсет и шести, къде се намирате сега?
— Радвам се да ви чуя, господин професоре. — Гласът в репродуктора стана малко по-мек. — В квадрата единайсет-четиредесет и два. Сега почиваме, тук е сутрин. Можем да се движим само нощем.
— Горещо ли е? — попита съчувствено професорът.
— Над петдесет! Направо казано — пустиня! Но момчетата се държат. Сънните стрелци, господин професоре, без да жалят сили, изкарват заплатата си. — Гласът в репродуктора затрещя: далечният събеседник, явно, се беше засмял. — Ще сте доволни. Добро утро, господин професоре!
— Довиждане.
Сироежкин разбра, че се е случило нещо необикновено и въпросително гледаше професора. Електроник спокойно чакаше разпореждания.
Громов изключи репродуктора и се отпусна на стола. После стана, отиде до голямата карта на Африка, с примижали очи намери нужния квадрат и каза под мустак:
— Сънни стрелци… Ето къде били…
— Тук зад стената е поставена електронна машина — съобщи спокойно Електроник — Реси чувствува топлинното и излъчване.
— Щом Реси чувствува, значи машината работи — каза Громов. — Програма номер две… Какво ще да е това? Как забравих да попитам за нея?!
— Всички данни са в машината — спокойно продължи Електроник. — Мога да запомня последните съобщения.
— Ох, Електроник, — поклати глава професорът, — трудни задачи ми поставяш… Какво ще каже за всичко това стопанинът на машината?
— Той е в асансьора. И засега мълчи. — Електроник слушаше и докладваше.
— В последното ти съобщение има известна логика…
Громов не доизрече фразата, защото Електроник взе думите на професора за одобрение и изкомандува:
— Напред, Реси!
Реси подскочи към декорираната стена, където в едно кълбо се бяха сплели хиляди диви същества, дръпна висящия на халки гоблен. Ламперията, която приличаше на врата на асансьор, леко се подаде и отвори входа за машинната зала.
Електроник, седнал до пулта на машината, четеше мяркащите се на екрана цифри. Те бяха много — безкрайни колонки, които Електроник мигновено запомняше. Професорът измерваше мълчаливо е крачки дължината на машината.