Като заобикаляше препятствията с ловкостта на прилеп, Реси следеше небето и земята, без да губи от погледа си преследвачите. Колкото и да бяха опитни и предвидливи ловците, разузнавачът ги забелязваше пръв. Нещо, което на човек би се сторило някаква сянка, мярнала се само за миг, за очите на Реси беше точно установена фигура; той определяше разстоянието до нея и скоростта на движението й. И тогава Реси пращаше знак за опасност с рязък глас. А когато ловецът бе близко, козината на рошавия страж щръкваше, той вземаше застрашителна поза, предупреждаваше: спасявайте се! Като откриеше стрелеца в засада, той оставяше белези, които издават мирис по пътеката, храстите, стволовете на дърветата, и всички отиващи на водопой животни заобикаляха страшното място или се връщаха назад; нека си седи стрелецът скрит ако ще няколко дни — нито едно животно няма да прекрачи опасната черта.
Ако животните имаха обичай да избират измежду водачите си най-главен, който да е уважаван не само поради страха от всеки жител на гората, Реси без съмнение щеше да е избран за „цар на дивите животни“. Дори в кратките минути, когато си почиваше, той пазеше поданиците си и същевременно решаваше стотици задачи.
Като всяка машина Реси никога не мислеше за себе си в превъзходна степен и изобщо не мислеше за себе си. Освен може би в момент на опасност. Но и тогава той мислеше себе си в трето лице — като играч в честен двубой, който непременно трябва да спечели. Въпреки особената си чувствителност той не бе електронен поет, като ония машини, които сравняват шумоленето на тревата с тих дъждец, а ромона на ручея с песента на птиците. Но това не значи, че Реси беше просто механически набор от схеми. Неговият електронен вътрешен свят живееше със своите ритми, острите му сетива — за слух, зрение, време, посока, движение, опасност — непрекъснато изучаваха околния свят, за да познаят, да предвидят действието на противника, да го изпреварят. Инак Реси просто нямаше да е Реси!…
Реси непрекъснато пращаше информация на Електроник и получаваше от него отговори чрез сигнали. Той не знаеше, разбира се, какво става в далечния град. Не виждаше как Електроник подава листове с изписани математически знаци на учителя си; как учителят му хитро се усмихва и казва: „Я да видим какво още ни е сюрпризирало нашето тайнствено «И така нататък?»“. И се мръщи, клати глава, и се радва, като чете листовете. А после Громов на свободната част на листа нахвърля уравнение и го подава на Електроник: „Изпрати на Реси ей тази поправка. Може пък да му дотрябва…“
Електронният Реси е извънредно рядък екземпляр — той твърде старателно изпълнява поръчението. Като се убеди, че най-трайните, най-силните, доловимите за всички от далеч сигнали, за опасност са белезите, направени от мириси, разузнавачът се прокрадва на разсъмване към кервана и като малка химическа лаборатория постави своите знаци по крачещите колела на всъдеходите. После се промъкна през отворената врата на фургона, където дремеха сънните стрелци, и много внимателно огледа обувките на ловците.
— Гледайте — каза изумен, събуждайки се, един от стрелците, — куче. Момчета, ами че това е фоксер!
Стрелецът изскочи навън след рошавия фоксер. И видя странно същество, което бягаше с дългите си крака с бясна скорост. Този път радиокуршумът улучи целта. Любителят на кучета съобрази, че един обикновен фоксер едва ли ще вземе да бяга с щраусови крака.
Пен-дангалакът се ухили самодоволно от тази сполука. Като изслуша стрелеца, той веднага разбра какво е улучил радиокуршумът. Сега трябва само да се изчака слънцето, за да го проследят сигурно и с един боен заряд да довършат проклетото многокрило същество. Няма да му се размине на разбойника, който и да е той. Радиосандъкът, който стоеше в багажника на колата, издаде характерен писък.