Професор Громов се оглеждаше встрани и не можеше да си представи добре как на слон ще догонят сънните ловци, но щом инспекторът беше казал: „Ще ги заловим“, трябваше да му вярва.
— Носорог. — Радж Манас се обърна към госта и протегна ръка.
Навярно отпреде им имаше яма с рядка кал, в която блаженствуваше носорог; сивата броня на гърба му, щръкналите уши и войнствено извития рог — ето всичко, което можаха да видят пътниците. Като чу тропота на Замба, носорогът излезе от ямата, а подире му изскочи и малкото. През калта се виждаше, че малкото има розова кожа.
Наежила глава, насочила страшния си рог, майката се спусна срещу слона. Тя се приближи със сумтене и хриптене; след безразсъдно храбрата майка палаво скачаше и малкото. Замба не се отби от пътя, само забави крачка и вдигна хобот. Инспекторът не помръдна.
Като дотича до спокойния Замба, майката вдигна глава. Злобните й очи се устремиха към хората.
— Ще го ухапе ли или няма да го ухапе? — измърмори инспекторът. Той знаеше, че индийският носорог рядко боде. Най-често хапе противника си.
Изведнъж отзад се чу някакъв рев. Инспекторът се обърна. Викаше момчето с невъзмутимо спокойно лице.
Носорогът рязко се завъртя и, като отстъпи пътечката на Замба, хукна с малкото си презглава, виждаше се късата му дебела опашка, забавно довършваща бронята на доспехите му.
— Вашият Е-лек-тро-ник — каза инспекторът на професора, като изговаряше с мъка трудното име, — знае ли езика на носорозите?
— Знае малко — отговори Гел Иванович. — Учи го в училище. — Громов се усмихна, като си спомня как някога беше учил Електроник на разни премъдрости.
— Той може да стане добър махаут — сдържано го похвали Радж Манас. — Замба само веднъж е бягал от носорог и днес моят гост му помогна.
Те продължиха пътя си. Електроник рече хрипкаво:
— Тигър.
— Къде е тигърът? — шепнешком попита Громов.
— Не го виждам — изскърца Електроник. — Но чувам вик на паун: мей-оу!…
— Той е прав: наблизо има тигър — потвърди инспекторът. — Виждате ли?
С върха на хобота си Замба чукаше по отъпканата пътека, като издаваше глух металически звън. Той, както и паунът, беше подушил тигъра.
В тревата се мярна червено-черен гръб, после се подаде кръгла глава с пухкави бакенбарди. Бледосините очи погледнаха равнодушно пътниците. Замба направи крачка напред и застрашително замахна с бивни. Той не се страхуваше от голямата котка, само сви в обръч уязвимия за острите зъби хобот. Няколко минути слонът и тигърът се изучаваха един друг. Но щом Громов се помръдна, котката блесна като шарена мълния и се скри зад скалата.
— Царски е — каза Громов, като гледаше с любопитство след триметровата котка. — Излезе безуспешен ловът му.
— Изплашихме го — потвърди Манас. — Ние пак ще се срещнем с този багх, професоре. — Индиецът наричаше багх всички тигри в своята гора. Той знаеше отлично всеки „по лице“, характера и навиците им, само не им даваше имена.
Тигърът беше дебнал малкото на носорога, което Замба изгони от топлата яма. Може би в открития поглед на тигъра имаше ням укор към слона: защо ме лиши от любимото лакомство?… Но тигърът, разбира се, не знаеше, че наблизо става още един лов, че самия него го дебнат невидими противници — сънните стрелци!…
Слонът с бърза крачка заобиколи скалата и инспекторът направи знак на махаута, спря Замба, скочи на земята. Под едно клонесто дърво стоеше клетка от най-здрав бамбук. Вдигнатите от двата края решетки сякаш очакваха някакъв пленник.
— Вие по-добре да останете тук, професоре — каза Радж Манас, като сваляше от рамо пушката си.
Громов заповяда на Електроник да чака, слезе от слона и с решителна крачка тръгна след инспектора. Те изчезнаха в гъстия шубрак.
Замба отиде при дървото и започна да гризе сочните клонки. Карачът седна под сянката. Електроник обикаляше пред клетката.
Един изстрел разкъса тишината. Електроник застина на място. И в този миг право срещу него от храстите изскочи тигър, — същият оня тигър с бледосините очи, който беше дебнал малкото на носорога. С грациозни скокове притича той с меките си лапи на две крачки от Електроник. Малко червено петно изби на ивестата му гръд.
Електроник извика проточено жално: „Вау!… Хуаб… вау!“ Може би никога досега в своя странно-електронен живот той не беше бягал така бързо — по-бързо от който и да било знаменит спринтьор, защото тигърът, като чу познатия сигнал за уплаха на своя език, моментално се обърна и скочи подире му. Махаутът, побледнял от ужас, долепи гръб до грапавото дърво. Слонът затръби гръмогласно, насочи бивните си и се дръпна: пред тигъра бягаше момчето.