„А сега кажи някоя глупост“ — реши на ум Сироежкин. Устните му едва доловимо замърдаха и Електроник моментално разбра командата, млъкна на половин дума.
— Ти не довърши разказа си — каза Таратар на всезнаещия си асистент.
Електроник мълчеше, изправен пред дъската. Таратар отиде при него, докосна го по рамо. Електроник сякаш се беше вцепенил.
Изведнъж асистентът хрипкаво и разбрано каза, като гледаше в лице учителя си:
— Свикай всички делфини, китове, акули…
— Какви… акули? — учуди се Таратар.
Сироежкин скочи:
— Това не е за вас!… Той говори на Реси!…
Сергей дори се изчерви: нима Реси го бе чул, нима се откликна?
И в потвърждение на „световното откритие“ на Сироежкин Електроник каза ясно:
— Спасявай се с нас, Реси! Чуваш ли ме, Реси?
Децата изтичаха към дъската, наобиколиха Електроник:
— Реси? Къде е той? Нима се намери?!
Стъклата на Таратаровите очила победно блеснаха; той не се сърдеше за пропадналия урок.
А Електроник стоеше като вкопан. Той никак не се радваше, че Реси се бе обадил. Дори като че побледня.
— Какво сторих… — каза хрипкаво Електроник. — Май че погубих Реси. Той пак не отговаря…
Командирът на Плоския диск, като следеше Реси, изчисляваше, че търсачът на съкровища плува към древния град. И двамата — преследвачът и беглецът — сякаш бяха свикнали един с друг, но командирът всеки път се учудваше на изобретателността на механическия плувец. Цената на подобна игра е равностойна на особена величина — на отплатата, когато един напряга всичките си сили, за да настигне жертвата, а жертвата предугажда всяко движение на преследвача и обърква всичките му хитри планове.
В подводното преследване засега печелеше търсачът на съкровища и беше трудно да се каже, кой можеше да се счита за жертва. Неведнъж си спомняше командирът думите на професор Громов, които му бяха предадени в един разговор: „Имайте предвид, че ако от моя Реси остане само един крак, и той ще се движи…“ Май че по-добре не може да се каже за неуловимостта и целеустремеността на плувеца.
Потъналият в морето град бе открит наскоро. Археолозите още не бяха почнали да правят там разкопки: за това се нуждаеха от много здрави скафандри. Но и един бегъл поглед показваше, че преди няколко хилядолетия това е бил богат търговски град. Къщи, площади, улици бяха потънали в сипкавия пясък. Най-добре бе запазен храмът, изграден от огромни каменни блокове — силното земетресение, разрушило града и превърнало брега в морско дъно, не беше ги поклатило. Фотография на древния, обрасъл с водорасли храм се появи във вестниците след откриването на града и под фотографията пишеше: „Храм на бога на слънцето“.
Какво влечеше пъргавия търсач на съкровища в древния град? Във всеки случай не амфорите с вино и благовония, не оръжието и не съдовете, не интересната скулптура на пристанищните колони. Навярно не и трюмовете на корабите, които лежаха на дъното на бившето пристанище. Може би рядко красивият рубин, който, както свидетелствува хрониката, украсявал един от боговете на слънцето? Такива мисли си прехвърляше на ум командирът на подводницата-диск.
Командирът завиждаше на Реси: малкият ловък плувец можеше като сонда да пробива дъното, леко да намира предметите, които ще накарат всеки историк да изпитва малко завист. Казват, че жителите на този град правели особено красиви статуетки, рисували фантастични кораби и огромни многоетажни къщи — те сякаш предвиждали далечното бъдеще. Но няма как да вкараш диска в самия храм!
А ето че Реси…
Командирът наблюдаваше как търсачът на съкровища се стрелна покрай колоните и после потъна в пясъка: той се промъкваше в храма.
Богът на слънцето, както и преди хиляди години, седеше на своя трон, издигнат под свода. Бялото някога, а сега позеленяло мраморно лице беше непроницаемо. Очите под притворените клепачи гледаха уморено. Ръцете лежаха спокойно на коленете; между палеца и показалеца на божествената ръка живееше октопод — той бързо се прибра в скривалището си, щом Реси се появи в залата.
В пречупените лъчи на слънчевата корона зеленееше голям рубин. Събрал оскъдната светлина, която проникваше през тайния люк на покрива, рубинът блещукаше със зелени искри; знаменитият червен камък, знак на племето на небесата, беше променил цвета си в подводния свят.
Реси спокойно доплува до статуята.
Не трепна океанското дъно, не помръдна оскверненият бог на слънцето, когато Реси се докосна до камъка. Само през открехнатата врата излетя нагоре мътно облаче от тиня и Реси разбра, че се е вмъкнал в каменния чувал: зад него беше дискът, който разгребваше пясъка. Корабът не можеше да проникне в храма, но илюминаторът следеше търсача на съкровища. Той съвсем ясно виждаше гигантската статуя, златния венец и големия зелен камък — най-хубавото украшение на „небесната корона“…