Матю Клайн
Рестарт
Истина, истина ти казвам, ако някой се не роди свише, не може да види Божието царство.
Нещата не са онова, което изглеждат. Нито са обратното.
Пролог
Колко дълго би могла да издържи жертвата?
Това беше големият въпрос, когато изтезаваше някого. С течение на годините бе стигнал до няколко ориентировъчни извода: жените издържат по-дълго от мъжете, чернокожите — по-дълго от белите. Умните издържаха по-дълго от тъпите, богатите — по-дълго от бедните. Отдавна се бе отказал да търси обяснението на тези очевидни истини — дали богатите се съпротивляват по-дълго, защото имат повече за губене? Черните по-добре ли са в чисто физическо отношение от белите, както подсказват расистите? Нима мъжете са страхливци, а жените са силни?
Инструментите му се различаваха. Ножовете бяха ефикасни, особено за ампутация, и не така добри за промушване. Промушването цапаше, но по-лошото бе, че караше хората да губят самообладание и ги правеше неспособни да се концентрират над зададения им въпрос. За него самия изтезанието беше средство за получаване на отговори. А когато жертвата мисли единствено за ножа в корема си, няма начин отговорите й да са изчерпателни.
Затова предпочиташе да започне направо с отрязване на пръст — доказателство, че е сериозен, и да продължи със следващия, докато жертвата още не може да повярва, че се е простила завинаги с първия. Отрязаното оставяше на пода, пред погледа на изтезаваните — малки талисмани от кожа и кости, символи на неговата власт и на тяхната обреченост.
Но въпреки тези грубо формулирани правила имаше изненади. Онези, които смяташе, че ще се пречупят бързо, понякога издържаха най-дълго. Увереният в себе си мускулест мъжага — бивш полицай, бос на гангстерска банда, морски пехотинец в запаса — можеше да се предаде за минути само след загубата на око или тестис и да се превърне в хлипаща сополива дрипа. И обратното, слабичкият евреин, хилавият китаец, дори надрусаната до несвяст проститутка понякога бяха способни да го изумят и да издържат с часове без признаци на уплаха, стоически, с достойнство.
Колко ли щеше да издържи този? Жертвата бе завързана за дървения стол, поставен в средата на неугледно бунгало. До него фиксирана към триножник видеокамера записваше случващото се с тъмното си немигащо око. Прозорците бяха скрити зад окачени над тях одеяла от черна вълна, проядена от молци, която изглеждаше ужасно. В ръждясалия умивалник звучно капеше вода. Глезените на изтезавания бяха пристегнати с изолирбанд към краката на стола, а в устата му бе натъпкан чорап. Лицето му беше трескаво. Дишаше тежко… но още не се предаваше. Работата не беше приключила.
Мъчителят вдигна пръст пред устните си и каза:
— Шшш… — говореше тихо, както доктор разговаря с пациент: — По-спокойно. От нас зависи всичко това да свърши. Ние решаваме.
Жертвата изхлипа и кимна. Искаше това да свърши. Искаше го с цялото си сърце.
— Трябва да науча някои неща. Имам въпроси. Трябва да ми отговориш откровено, нали така? — Говореше с акцент, за който жертвата знаеше, че е руски.
Изтезаващият се пресегна и хвана чорапа в устата на жертвата.
— Сега ще го извадя. Недей да крещиш. Никой няма да те чуе? Ясно ли е…?
Изтезаваният пак кимна. По бузите му се стичаха сълзи.
Мъчителят издърпа чорапа. Жертвата тежко пое дъх през устата си, мъчително, но с облекчение, сякаш — поне през последния час големият проблем бе именно чорапът в устата му, а не фактът, че пет от пръстите му вече бяха отрязани с ловния нож.
— Така е по-добре, нали? — попита мъчителят.
— Да — измъчено се съгласи жертвата.
— Знаеш кой съм, разбира се.
Фразата прозвуча повече утвърдително, отколкото въпросително. Измъчваният подчертано не бе поглеждал мъчителя си в лицето с плахата надежда, че това по някакъв начин може да му спаси живота, и дори сега продължаваше да извръща погледа си. Но истината бе, че знаеше. Много добре знаеше името на своя мъчител.
— Смяташ — продължи мъчителят, — че ако не ме погледнеш, ще те оставя да живееш. Така смяташ, нали?
— Не — каза жертвата. Но беше объркан. Как този човек бе узнал мислите му?
От другата страна на дъсчените стени на бунгалото се долавяше ритмично повдигане и спускане, съпроводено от приглушеното плискане на океана по каменистия бряг.
— Пусни ме… моля те — каза изтезаваният. Но в шепота му нямаше надежда, защото вече бе разбрал, че никакви думи не могат да го спасят.