Удря ме в корема. Падам, като се държа с две ръце и докато се свличам на пода, изпъшкам нещо от рода на „Оооффф…“, което звучи глупаво и на мен самия. Коленете ми се забиват в пода. Под мокета няма уплътнение, а направо гол цимент и двата ми крака са пронизани от остра болка. Сгърчвам се и започвам да кашлям, подпрян на един юмрук, за да си възвърна дишането. Блондинът изтегля нож от калъф на колана си — откъде, по дяволите, пък дойде това? — с дълго, широко и назъбено острие, посяга надолу, сграбчва ме грубо за косата и дърпа главата ми нагоре и назад, за да оголи гърлото ми. После опира острието под брадичката ми:
— Никога не произнасяй името му — прошепва той. — Никога!
— Извинявам се.
Пуска ме и аз се свличам. Изправя се. За момент изпитвам облекчение. Уви, то не трае дълго, защото той ме сритва в ребрата.
— Неблагодарник — просъсква и подчертава казаното, като ме сритва пак. — Неблагодарник! — Нов ритник. Свивам се на топка като зародиш, покривам главата си с ръце и чакам следващия ритник.
Когато такъв не последва, събирам смелост да надникна между пръстите си. Виждам го коленичил до мен и някак загрижен, сякаш случайно се е отбил тук и ме е видял в това тежко положение.
— Боли ли те? — загрижено пита той. — Можеш ли да седнеш?
Правя го. Ребрата ме болят. Блондинът навира лицето си на сантиметри от моето, толкова близо, че съм в състояние да разгледам подробно белега върху челюстта му.
— Разбираш ли, че ти е направил подарък, господин Тейн?
— Парите…?
Повече от парите. Домът ти, работата ти, жена ти. Всичко, което един мъж може да пожелае.
— Либи? — изненадвам се аз.
— Той ти я даде. Наслаждаваше ли й се?
— Всъщност… — започвам аз, но размислям и се отказвам да продължа.
— Всичко, което имаш, някога е било негово притежание. И всичко може да ти бъде отнето. Разбираш ли това?
Кимвам.
— Кажи го.
— Да, разбрах.
— Трябва да приемеш даровете му — подчертава той — и да си благодарен.
— Добре.
— Кажи го.
— Приемам неговите подаръци. Благодарен съм за тях.
— Властта му е огромна. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.
— Да — съгласявам се аз.
— Кажи го.
— Властта му е огромна. По-голяма е, отколкото мога да си представя.
— Точно така — кимва той. Изправя се. Гледа ме. Виж се на какво приличаш… Дебел… Отблъскващ… Безволев. И въпреки това той иска да те защити.
— Да ме защити?
Той прибира ножа си в калъфа.
— Вандербек няма да те безпокои повече — съобщава. — По очевидни причини.
— Да.
— Що се отнася до теб самия — продължава руснакът, — край на разследванията. Край на въпросите. Край на мисленето. Разбираш ли думите, които произнесох? Спри да мислиш, господин Тейн! — Чуква ме по челото с дебелия си показалец, за да ми демонстрира мястото, където не бива да се провежда мисловен процес. — Мисленето е за мъртвите.
— Не съм голям любител на мисленето — признавам аз.
— Хубаво — одобрява той. — Край на ходенето по къщите на вдовици. Край на искането от секретарката ти на секретни файлове. Разбираш ли какво ти казвам?
И за да ми помогне да разбера какво ми казва, той ме сритва за последно в ребрата — силен ритник, и аз чувам изпукване в мястото, където носът на обувката му прави контакт с костта там.
Падам назад и изкрещявам:
— Мамка му!
— Заболя ли те? — интересува се той.
— Да.
— Добре. Сега се върни на работа. А ако ме видиш пак, това ще означава, че съм дошъл, за да те убия.
36
Връщам се, както ми е наредено, на работа.
— Боли ме като дишам, но поне няма кръв и Аманда само бегло ме поглежда, когато минавам покрай нея на рецепцията, за да се скрия в офиса си.
Смътно се досещам, че копирам поведението на Чарлз Адамс от последните му дни — срещи със страховито изглеждащи типове, прокрадване в офиса, затваряне на вратата и криене вътре.
Затварям вратата и буквално рухвам на стола си.
„Той иска да те защити“, ми каза блондинът. Ребрата ми не се чувстват много защитени, поне не в този момент и аз издърпвам ризата от панталона си, за да разгледам моравочерните петна по гръдния си кош. Докосвам едно от тях. Боли… Не, това не е добре защитено ребро.
От друга страна, не ме уби. Може би това е представата на Гул Гедросян за защита. Да не те убият.
Отварям чекмеджето на бюрото си и вземам от него визитната картичка на агент Мичъл. Разглеждам я внимателно, сякаш телефонният номер и адресът са написани на руническо писмо и се нуждаят от разшифроване, за да ми дадат отговори на отдавна зададени и така и неполучили отговор въпроси. Гледам замислено телефона на бюрото си. Цели три секунди обмислям идеята да взема слушалката, да се обадя на агент Мичъл и да му разкажа за Дом Вандербек и трупа в онази къща, както и че работя за руски мафиот, да си призная, че ми е платено с милиони долари да гледам настрана, докато Гул Гедросян краде от компанията, която управлявам.