— Здравейте, благодаря ви за обаждането в „Бедрок Венчърс". Аз съм Алиша. С кого да ви свържа?
— Тад Билъпс, ако обичате.
Продължително мълчание. После:
— Кой се обажда?
— Джими Тейн.
Нова пауза. Което ме навежда на мисълта, че трябва да предложа още малко подробности. Например кой съм…
— Алиша, аз съм Джим Тейн от „Тао Софтуер". Сигурно ви е известно, че съм директор на една от компаниите във вашия портфейл. — Гласът ми има за цел да внуши конкретност, сериозност и повече от намек за нетърпение. Дайте ми, Тад, моля!
Нова пауза, сякаш току-що съм обявил, че се обаждам от Марс от името на генерал Миксилплк, за да обсъдя с някого калибровката на оръжието ми, използващо космически лъчи.
Накрая, след цяла вечност, прелестният глас отговаря:
— Изчакайте така, ако обичате.
Гласът е сменен от музика — „Пени Лейн“ на „Бийтълс“ в аранжимент за пан флейта. След минута музиката спира рязко и в слушалката се разнася мъжки глас:
— Тенч е на телефона. С кого разговарям?
Тенч — партньорът на Тад. Всяка инвестиционна компания има своя Тенч — някой, който говори на езика на богатите баламурници, чиито пари трябва някак да се измъкнат. Не върви някак да изпратите тъмнокож индиец или мистериозен китаец в семеен офис нейде из пущинаците на Акрон… макар че точно тези екзотично изглеждащи индивиди в крайна сметка са именно онези, които ще вземат инвестиционните решения, свързани с парите на стоманодобивни барони четвърто поколение от Охайо.
Нужен е Тенч. На всяка фирма й трябва такъв. Тъп като стена, но с кръв, която може да се проследи обратно до „Мейфлауър“, със степен от Йейл и диплома от Харвард. И жесток форхенд на скоуш, което е задължително.
— Тенч? — започвам аз, опитвайки се да събудя в себе си някакъв задрямал ентусиазъм към копелето. — Джими се обажда.
— Джими? — сякаш си няма представа кой съм аз.
— Джими Тейн… Тад там ли е?
— Тад?
Господи, казвам си аз, опитвам да се свържа с човек, който може би ми слага рога, а Тенч се прави на водещ в „Стани богат“.
— Да, Тад. И по-конкретно Тад Билъпс. Помолих секретарката ви да ме свърже с него. Не знам защо е предпочела теб. Как я караш, Тенч?
— Кой се обажда?
— Джими Тейн.
Гробна тишина на другия край на линията, внезапно взривена от експлозивно поемане на дъх. Или прихване…?
Все пак продължавам.
— Директорът на „Тао Софтуер“. От вашия портфейл, Тенч. Би трябвало да си чувал за мен, а?
Последният въпрос е зададен на шега — с всичкия сарказъм, на който съм способен предвид обстоятелствата — защото дори и най-мързеливият инвеститор знае всяка компания в своя инвестиционен портфейл, познава я в най-интимни подробности, също както познава всеки предприемач, работещ в компаниите от портфейла, при това работещ за него. На тези предприемачи, в крайна сметка, са поверени големи части от собствения капитал на инвеститорите и те се опитват да направят тези инвеститори богати.
Но Тенч Уъртингтън не възприема въпроса ми като шега. Той замълчава толкова дълго, че се готвя да го попитам още ли е на линия, когато накрая казва:
— Джими Тейн… пияницата?
Ако не седях на стола си, сигурно щях да залитна назад през стаята. В този момент изпитвам някакво замайване, сякаш нещо в света се е променило, само че не какво да е, а нещо фундаментално, като посоката на въртене на Земята около Слънцето или дали тя изобщо се върти. И все пак дружелюбно потвърждавам:
— Да, лично той, пияницата. Да не забравиш още женкаря и наркомана, Тенч. Дай ми сега Тад, ако обичаш…
— Не те разбирам, Джими. Къде се намираш?
— Господи, ама ти наистина си голямо лайно! — губя най-сетне търпение аз. — Намирам се в Източен Зачуканяк, Флорида, кретен такъв! И си скъсвам задника на четирийсетградусовата жега за двуличния мошеник, дето ти е партньор. Да не намекваш, че не си е направил труда да те информира, че работя за вас?
— Джими Тейн — изговаря той май повече на себе си, сякаш се чуди на прищевките на съдбата. — Никога не съм очаквал да се обадиш. Не и след случилото се. — Прочиства гърло. — Джими, ние задраскахме „Тао Софтуер“ още миналата година. Тотална загуба. Нула- нула, геврек. И се споразумяхме да затворим компанията. Това да не е… просто не знам… някаква тъпа шега?
— Начукай си го, Тенч — казвам аз и едва след като го казвам, осъзнавам, че не се шегувам. Ни най-малко. — Дай телефона на шибания си партньор. За Тад говоря.