— Тад — повтаря той името, което, изглежда, му се струва интересно и заслужаващо да бъде повтаряно. — Тад, Тад, Тад. Е… в това точно е работата, Джими.
— В какво е работата, Тенч?
— Работата е в това, че Тад излезе в дългосрочен отпуск. Преди много време. В началото на миналата година. Не работи за „Бедрок“ от 2009-а. Нали разбираш… след инцидента всички сметнаха, че така ще е най-добре.
— Какъв инцидент?
— Сигурен съм, че си чувал. За детегледачката…? Онази, дето я намериха удушена с бельото й?
— Не.
— Е, докато не се произнесе съдът, няма да знаем със сигурност. Но ние взаимно се споразумяхме, докато журито не вземе решение за вината му…
— Какво жури? Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Къде е Тад? Защото шибанякът ме назначи!
— Не знам, Джими. Не съм разговарял с Тад повече от година. Нали ти обясних, че не работи тук. И не работи от много време. И повече никога няма да работи за нас. А що се отнася до теб, Джими, мога да те уверя, че никой в моята фирма никога няма да те назначи никъде. Не да въртиш фирма… няма да те оставим да въртиш кръгове из квартала. — Помълчава секунда-две и добавя: — Да не се обидиш.
— Ти не можеш да ме засегнеш, задник нещастен.
— Но ако все пак го видя — завършва разговора ни Тенч, — в което силно се съмнявам, понеже в плановете ми не влиза посещение на затвора, да му предам ли, че си го търсил?
38
Вали, когато се прибирам у дома. Дъждът започна с единични капки по предното стъкло, докато излизах от паркинга на фирмата, но когато слизам от колата на алеята пред нас, вече си вали съвсем сериозно с тенденция към засилване. Поглеждам към небето. Още е ранен следобед, но то е притъмняло. Дъждовните струи се разбиват в чакъла пред входа и из въздуха се носи миризмата на горещ летен прах. В далечината се разнася тътенът на гръмотевица.
Мерцедеса на Либи го няма. Не че съм очаквал да я заваря у дома. Как може да си стоиш у дома и да чакаш съпруга си, ако водиш таен живот, работиш за друг и спиш с трети?
Влизам и се качвам по стълбите в спалнята. Започвам от шкафчето й за бельо, защото това е мястото, където жените крият тайните си. Разравям дрехите й с ръце. Не съм сигурен какво търся: острия ръб на опаковка за презерватив, меката корица на таен дневник или шумолящата хартия на писмо от любовник. Може би писмо от Тад? Или написано на кирилица?
Не намирам нищо такова. Има само бельо, при това не особено много.
Прехвърлям се на дрешника. Започвам от горните полици и бъркам между потничетата. Клякам и надничам в кутиите за обувки и чантичките й. Отново нищо: нито бележки, нито писма, нито тайни.
Изтопурквам по стълбите до кухнята, където отварям чекмеджетата в бърза последователност, прехвърляйки боклуците, които се натрупват във всяка кухня: тирбушони, отварачки, тъпи ножове, шпатули и дори кълбо кухненски конец. След това се залавям с шкафовете, като обръщам внимание на ъгълчетата зад чиниите и стъклените съдове. Изсипвам в умивалника съдържанието на керамичната купа за брашно. И на другата за захар.
Отвън дъждът вече се лее. Капките шумно тракат по покрива. Проблясват светкавици, отекват гръмотевици, от които прозорците се разтракват в жлебовете си.
Поредната светкавица блясва точно когато гледам през прозореца и осветява градинската ни леха, а зад нея бараката за инструменти
Градинската барака. Естествено…
Излизам под дъжда през предната врата на къщата. Той се изсипва върху мен със сила, болезнено бомбардира скалпа ми, измива потта от лицето ми, стича се в обувките ми.
Краката ми затъват в калта. Покрай тях се стичат поточета вода.
Заобикалям къщата. Бараката за инструменти не е заключена. Отварям вратата, която изскърцва на ръждясалите си панти.
Намирам го, където знам, че трябва да бъде — точно върху долната полица, където веднъж съм забелязал Либи да коленичи: малък пакет, загърнат в бяла восъчна хартия, използвана от месарите за опаковане на месото.
Ръката ми трепери, когато го вземам от полицата. Знам, че съм намерил отговора, макар да нямам още представа какъв е въпросът. Опитвам се да го разопаковам. Пръстите ми са мокри, а хартията е плъзгава, така че я разкъсвам с нокътя на палеца си. Вътре намирам комплект от три дивидита, на които е написан девизът на „Хюлет Пакард“: „Изобрети“.
Всяко дивиди е надписано с неизтриваем маркер: „2 юни“, „12 юли“ и „19 юли“.
Връщам се в дневната и слагам в плейъра диска с най-ранна дата: „2 юни“.