— Аха… — проточвам аз.
— Корави типове — продължава тя. — Нали се сещаш, хора, на които мястото им не е в компания като тази. Стоят на рецепцията и го чакат да се появи. Облечени са в костюми, които видимо не им стоят добре. Появява се Чарлз, поздравява ги и излиза с тях навън, на паркинга. После потеглят за някъде. Той се връща след, примерно, два часа.
Познато звучаща история. Нещо, което съм имал удоволствието да изживея от първа ръка по времето на увлеченията ми по хазарта и наркотиците.
— Нараняваха ли го по някакъв начин?
— Не съм забелязвала. Връщаше се пребледнял и някак… притихнал. Заключваше се в офиса си и до края на деня повече не се показваше. Понякога си тръгвах в осем вечерта, а той все още беше тук. Веднъж му чукнах и го попитах през вратата добре ли е. Не ми отвори. Извика ми отвътре, че бил добре. Имал работа.
— В какво се е забъркал?
— Наистина не знам.
Вярвам й. Вижда се.
— Добре, благодаря ти, че сподели с мен.
Тя се обръща към вратата. Отново спира с ръка на дръжката и ме поглежда.
— Мой ред е да задам въпрос.
— Казвай.
— Какви са шансовете да се измъкнем от тресавището?
Замислям се. Първият ми инстинкт е да се направя на супергерой — да се облегна с изправен гръб, да изпъча гръдния си кош и убедително да заявя: „Отлични! Ще се справим!“. Точно това трябва да прави един директор рестартер: да демонстрира увереност — винаги, навсякъде, пред всекиго. Да накара хората да му вярват. Да ги хипнотизира със силата на своята воля.
Но не мога да го направя. Не и пред нея. Затова й отговарям по-тихо, отколкото ми се иска:
— Не са много добри. Но ще се опитаме. Лично съм заинтересуван от успеха. И трябва да се справя. Просто нямам избор.
Благодарен съм й, че не ме пита какво означава това. Тя кимва и простичко прошепва:
— Да — сякаш онова, което съм й казал, е абсолютно очевидно.
3
Останалата част от деня прекарвам в обикаляне, за да почувствам мястото. Представям се на хората, където ги срещна — по пътеките покрай клетките, отбивайки се без предупреждение на работните им места, и дори — в един-единствен случай — спирайки служител, след като беше свършил работата си пред писоара. Представянето ми винаги е едно и също: „Здрасти, аз съм Джим“, с усмивка на лицето и протегната ръка (последното пропускам с хлапето в тоалетната). „А ти как се казваш? С какво се занимаваш тук?“ И те ми обясняваха. След това аз ги уверявам, че ми е било приятно да се запознаем, че за мен е удоволствие да съм в „Тао“ и че заедно ще осигурим успеха на компанията.
Въпреки ентусиазма ми реакцията на хората е в спектъра от безразличието до страха. Безразличните по правило са по-възрастните — корпоративните ветерани. Външно те се държат абсолютно приятелски, по лицата им мога да прочета, че вече са виждали опити за спасяване, директори парашутисти, грандиозни обещания и надежди за светло бъдеще, така и останали нереализирани. Това несъмнено са същите хора, които „дялкат“ трудовите си автобиографии по работните станции в „Тао“ и следят с едно око да не мине някой от управата зад гърба им. Не ги виня. Самият аз имам ниско мнение за компетентността на мениджърите изобщо и на тяхно място вероятно щях да се оглеждам за друга работа. Но задачата ми беше да им докажа, че не са прави.
Около обяд се отбивам в клетката на Ранди Уилямс. Бюрото му е откъм „инженерната“ страна на сградата, до джагата и шкафа с играта „Пак Ман“. Моля го да ми организира демонстрация на продукта
— Какво? — не ме разбира Ранди.
— Демонстрация. На нашия продукт.
Той ме гледа с подозрение. Изглежда се пита дали не съм наясно с бедственото положение на компанията, или съм измислил коварен начин да го подложа на изпитание.
Отговаря ми предпазливо, сякаш върви на пръсти из минно поле:
— Продуктът… още не е завършен.
— Знам, че още не е завършен — непринудено го уверявам аз. — Ако беше завършен, аз нямаше да съм тук. Нали така?
Ранди се усмихва на този необоримо логичен отговор, но след това осъзнава, че под въпрос е поставена собствената му компетентност и усмивката му е малко неуместна. Затова малко помръква.
— Да — съгласява се той.
— Но все пак бих желал да видя с какво разполагаме. Дори да не е завършено.
Ранди въздъхва. Избутва стола си назад и става от него. Извиква през стената на някого, който седи в съседната клетка. Помощник?
— Даръл — вика той.