Възпроизвеждането започва незабавно. Няма нужда от заглавие — жанрът ми е добре познат, с всичките му присъщи атрибути: високият контраст на видеото, оранжевият тен на кожата, драскането в микрофоните. Както всеки друг американец, виждал съм го стотици пъти.
Но нещо в тази порнография — защото това определено е порнография — не е наред. Има нещо в нея, което я отличава.
Това не е игра. Това е истинско.
Видеото показва младо момиче, може би 15-годишно. Лицето му ми е смътно познато. Виждал съм го и преди, но не мога да си спомня къде. Косата на девойката е полепнала по главата й. Лежи на пластмасов чаршаф и е плувнала в пот. Чисто гола е, разкрачена и с разперени ръце — вероятно крайниците й за вързани за ъглите на леглото, които не попадат в полето на камерата. Устата й е запушена с нещо, което прилича на найлонова вратовръзка. През челото й минава груба черна лента изолирбанд, за да бъде главата й неподвижна. Очите й са плувнали в сълзи.
Зад кадър се разнася мъжки глас:
— Знаеш ли какво ще ти се случи сега? — Говори тихо и много бавно. Има руски акцент. — Сега ще те режем. Ще ти причиним болка. Това ли искаш?
Момичето се опитва да завърти отрицателно глава, но здравият изолирбанд не му позволява да помръдне, така че движенията му се свеждат до малки спазми.
— Много си притихнала, Лиза. Кажи нещо за камерата.
Очите й се завъртат встрани и тя ме поглежда. Никога не съм виждал подобен поглед. И се надявам никога повече да не видя.
Руският глас лениво провлачва:
Продължението следва, скъпа. Екранът потъмнява.
Гледам тъмния екран дълго време. Нещо в мен не иска да слагам следващия диск в плейъра, защото вече знам какво ще видя, а изобщо не искам да го гледам. Това, което знам, че искам, е да загърна дисковете във восъчната им хартия, да ги върна в бараката и никога повече нито да ги видя, нито да се сетя за тях.
Но не мога. Защото трябва да науча тайната на Либи.
Следващият диск е по-лош. Същото момиче, същата стая, дори същият ъгъл на камерата, но е ясно, че е изминало някакво време. Достатъчно, за да се случат отвратителни неща. Момичето вече не е изплашено. В него е останал само мъничко живот. То е в кататония. Все още е приковано за леглото. Макар да е жива, очите й са отворени и диша стабилно, тя не помръдва. Сополи, кръв и бог знае още какво са засъхнали по лицето й. Бузите й са ожулени, малките й гърди са зачервени и отекли. Нежната бяла кожа на лицето й, която съм забелязал на предишното видео, е надупчена с черни кръгове, от който се стича гной. Нещо ми подсказва, че това са изгаряния от цигара.
Руснакът проговаря:
— Толкова лошо момиче — казва той и цъка с език. — Лошо, лошо момиче. Ако ни беше послушала, нямаше да й се случи нищо. Щеше да си бъде в училище, щеше да си пише домашните и да излиза на срещи, както ти обещахме. Но ти не се справи. Дадохме ти точни инструкции, а ти се провали. Глупаво момиче. Той не ти вярва. Вече няма доверие в теб. Трябва да се постараеш. Следващия път никак няма да харесаш онова, което ще видиш.
Предсказанието на руснака се оказва ужасяващо вярно. Третото и последно видео е най-побъркващото нещо, което някога съм виждал. Момичето е още живо и явно са положили специални усилия за това, макар да не мога да си представя как са го постигнали. От него не е останало много… нито физически, нито психически. Вече изобщо няма никаква прилика с красивото младо момиче от първото видео. Трудно е да се каже, че в нея е останало нещо човешко. Лицето й е червена пихтия, смазано и изгорено, обелено и разбито. В обелките от кожа на мястото на някогашните й бузи очите й са отворени и блестят, но вече не виждат.
Руснакът зад кадър се обажда:
— Видя ли какво постигна? Искаш ли да знаеш защо й причинихме това? Заради теб. Той все още не ти вярва. Това е последното ти предупреждение. Следващият ни филм ще има нова звезда… тази звезда ще си ти.
Зад мен се разнася гласът на Либи:
— Какво правиш, Джими?
Обръщам се към нея. Тя стои на прага на фоайето и се подпира на стената. Вир-вода е от дъжда, а косата й е прилепнала на влажни ивици. Не звучи ядосана. Само изтощена, измъчена. Може би дори изпитва облекчение, че съм разкрил тайната.
— Не трябваше да правиш това, Джими — въздъхва тя. — Не трябваше да ги гледаш.
— Кое е момичето? — питам я и соча телевизора, сякаш може да има някакво двусмислие за кое момиче говоря, но видеото е свършило и екранът е черен.
— Не разбираш — казва тя. — Не разбираш какво направи.
— Коя е?
— Моля те, спри!
— Коя е?
— Джими…
— Коя е тя, мамицата му? — изкрещявам аз с пълни гърди.