Тя отваря уста, за да ми отговори, после спира. Поглежда ме преценяващо, после се обръща и си тръгва.
Намирам я горе, в спалнята. Гледа през прозореца.
— Открих рамката на фотографията — съобщавам й аз. — Знам, че работиш за Тад.
Не помръдва и стои все така с гръб към мен. Нито се обръща, нито говори.
— Кое беше онова момиче? — не се предавам аз. Когато не ми отговаря, казвам тихо и нежно, по-нежно, отколкото заслужава: Либи, моля те. Кажи ми. Коя беше тя?
Сега се обръща. Кожата й е бяла, тебеширено бяла и различавам сини венички под очите й. Устните й са силно свити. Изглежда студена. Отговаря ми толкова тихо, че едва различавам думите й:
— Дъщеря ми.
— Дъщеря ти…? — клатя аз глава. — Ти нямаш дъщеря. Никога не си имала… — И замлъквам. Имала си дете преди мен?
Не казва нищо.
— Защо й сториха това? — продължавам да я разпитвам.
— Това е дълга история, Джими. Не мисля, че имаме време за нея.
— Аз разполагам с много време.
— Не, Джими — поглежда ме тя. — Не разполагаш.
— Всичко е било лъжа — досещам се аз най-сетне и откровението ме озарява като изгрев. — Миналото ти… всичко, което си ми разказвала… е било лъжа. Прав ли съм, Либи? — Когато изричам името й, се сещам за онази нощ в ресторанта и жената, която настояваше, че съпругата ми се казва иначе. — Боже… дори името ти е лъжа. Либи?
Погледът й бавно обикаля стаята, сякаш ме приканва да го последвам, и спира на вентилатора на тавана. Той бавно се върти и раздвижва задушливия въздух.
— Кажи ми… — моля я аз — кажи ми какво става. Може би ще мога да ти помогна.
— Да ми помогнеш? — изсмива се тя. — Боже, Джими. Няма никакъв начин да ми помогнеш.
— Кой снима това видео? Изнудват ли те? Защо? Какво искат?
Но тя мълчи, сякаш тези въпроси нямат никакво значение. Досещам се.
— Не работиш за Тад. Работиш за Гул Гедросян. И винаги си работила за него. Къде е той? Тук е, нали? Тук е…
Тя слага пръст на устните си.
— Шшш… прошепва толкова тихо, че едва чувам думите й през чаткането на капките по покрива. — Не произнасяй името му.
— Къде е той? — питам я аз и повишавам глас. — Къде е Гул Гедросян?
Тишина.
— А аз ти вярвах. От колко време работиш за него? Колко години?
Но тя само ме гледа със странно, загадъчно изражение. Какво е то…? Гняв? Омраза? Страх?
Не, осъзнавам аз с нарастващо безпокойство. Не…
Това е съжаление. Тя ме съжалява.
— Ти продължаваш да нямаш представа какво са ти сторили — каза накрая тя. — Нали?
— Защо те изнудва? Какво иска?
Тя се приближава до мен и взема ръката ми. Накланя се много близко. Дъхът й ме гъделичка в ухото. Това е последният ни интимен момент, разбирам аз, последният ни момент като съпруг и съпруга. Тя прошепва: Трябва да си тръгнем оттук. Ако искаш да останеш жив, трябва да напуснем този дом. Веднага. Довери ми се.
Блъсвам я в гърдите. Тя залита назад.
— Да ти се доверя ли? — изкрещявам аз. — Махни се от мен!
Изглежда разочарована от мен и за първи път… изплашена. Погледът й се стрелка към вентилатора на тавана.
Има нещо в този вентилатор… нещо нечестиво. Той е като око — лениво, присмиващо се, намигащо око, което регистрира този мизерен спектакъл, този последен конфликт между съпруг и съпруга.
— Какво гледаш? — ядосвам се аз. — Защо продължаваш да…?
И млъквам.
Отивам до нощното шкафче, хващам първия предмет на него, който ми попада — месингова опора за книги в края на лавицата във формата на слонска глава с размера на тухла — от онези украшения, които заварихме в къщата, когато се нанесохме. Качвам се на леглото, заставам в края на матрака и се пресягам към вентилатора.
— Какво правиш? — пита тя.
Замахвам с опората с всички сили към центъра на вентилатора. Пластмасовото око се пуква. Цялата техника — тиковите перки, централната главина, металните пластини — е избита от скобите, които я придържат към тавана. Плетеницата пропада с десет сантиметра и увисва на жиците. Посипва се бял гипсов прах. Поглеждам в центъра на вентилатора. Това, което виждам, не оставя място за съмнение. В средата, зад опушената пластмаса, наднича немигащият обектив на видеокамера.
— Какво става тук, мамка му? — крясвам аз и пак замахвам с опората. Този път жиците се скъсват. Вентилаторът се стоварва на пода и сипещият се отгоре фин бял прах го покрива.
— Той е, нали? — обвинително посочвам аз през прозореца на спалнята към тъмната къща от другата страна на улицата. — Той е, знам!
— Джими, чуй ме… Нека ти обясня какво става.