— Той е Гул Гедросян — досещам се най-после аз.
— Не, Джими… Грешиш. Виж… Трябва да напуснем тази къща! Те идват. Чуват те.
Не й обръщам внимание. Скачам от леглото, блъсвам я грубо от пътя си и изтичвам вън от стаята, без да изпускам от ръка тежкия метален слон.
— Недей, Джими, не го прави! — извиква тя след мен. — Ще те убият.
Скачам през няколко стъпала и се озовавам в дневната. Вече навсякъде ми се привиждат камери. Холният часовник на пода в ъгъла. Колко пъти сме лежали двамата с Либи на дивана точно пред него.
Взирам се в циферблата му. Стъклото отразява моето лице: тъмни кръгове под очите, мокра коса, гърбицата на счупения ми нос. Не виждам камера, а само един обезумял луд. Вдигам металната опора и я стоварвам върху циферблата.
Стъклото се пръсва. Отхвръква парче, пропуска на косъм окото ми и ме одрасква по бузата. Като в неделен анимационен филм от вътрешността на часовника щръкват поклащащи се пружини. И тогава я виждам зад стрелките, зад огънатата лицева плоча, ме гледа тъмното вторачено око на видеокамера.
— Джими, изслушай ме. Либи е слязла по стълбите. Поглежда с опасение тежестта в ръката ми. Те ще ме убият. Всеки момент. Ти току-що подписа смъртната ми присъда.
— Кой ще те убие?
— Знаеш кой.
— Кажи му името.
Но тя само поклаща глава.
Минавам с решителни крачки покрай нея, отивам във фоайето и излизам през предната врата.
— Джими, не! — изкрещява тя след мен.
Но аз изтрополявам по верандата и излизам под дъжда.
Подминавам мерцедеса й, който е паркирала зад моя форд и в бързината дори не го е изравнила с алеята. Оставила е гюрука отметнат и сега вътре се пълни с вода. Но аз не спирам. Струите ме шибат през лицето и по клепачите с такава сила, че не мога да ги отворя, за да видя накъде вървя. Затова тръгвам направо през стената от дъжд и пресичам улицата. В далечината проблясвал фаровете на приближаваща кола. Не им обръщам внимание. Прегазвам двора на съседа, като оставям в калта дупки до глезените.
Изкачвам стълбите и заставам на верандата му. Тук поне съм заслонен от дъжда. Удрям няколко пъти по вратата с тежестта. Звукът е силен и застрашителен — хлопане от Гестапо посред нощ. Металът оставя дълбоки бразди в дървото.
— Отвори! — викам аз. — Пусни ме вътре!
Вратата се отваря. Велосирапторът застава на прага, изпълвайки рамката, и ме гледа с любопитство. По потник е и прилича на бияч на жени. Отблизо ми се струва жилест и в добра кондиция много по-як, отколкото си спомням, с релефния гръден кош на професионален атлет.
— Да…? — осведомява се той — Мога ли да ви помогна? — Акцентът му е руски.
— Аз съм съседът ти, Джим Тейн — съобщавам му аз, но в поведението ми няма нищо добросъседско. — А бе я ме пусни да вляза! — И го блъскам в гърдите с юмрук, изненадвайки и двама ни. Той залита назад и освобождава вратата, което ми позволява да мина през нея.
Домът му е огледален образ на моя, само дето дневната му е отляво на фоайето вместо отдясно, както е при мен. В дъното на дневната се вижда стълбата за спалните.
Гледам покрай велосираптора. Той изглежда неуверен, може би дори изплашен. Но мен ме интересува дневната, защото не мога да повярвам на онова, което виждам в нея.
В моята версия на къщата онази на отсрещната страна на улицата, в която живея — дневната е задръстена с диван, център за забавление, телевизор, голям холен часовник в ъгъла и масичка за кафе, където понякога съм оставял кутията „Спрайт“ и кръстословицата.
В тази огледална къща, собственост на съседа ми, който изглежда жесток и кръвожаден, дневната е пълна с аудио- и видеооборудване.
Нищо повече.
Оборудването — електроника и машини — е в редици и е достатъчно да препълни малко студио за записи. Защото пред погледа ми е точно това — записващо студио. Конзоли по периферията на дневната. Дванайсет големи телевизора върху стените, а екраните им показват различни HD изображения.
— Какво, по дяволите… — започвам аз, но не стигам по-далече от това, тъй като млъквам, вцепенен от изображенията.
Това са мои изображения. И на Либи. И на дома ни.
На един от екраните е застинал стопкадър — сигурно, за да му се наслаждават — показващ Либи на колене да ми прави свирка. Помня добре нощта, когато това стана беше преди месеци — необичайността на онези събития, начинът, по който сексът от еротичен стана механичен и груб. На другите монитори виждам по-скорошни изображения: мое увеличено изображение, заснето от камерата в часовника само секунди преди да го разбия. На следващ екран се върти видео в реално време на спалнята ни отпреди час. Моят зеленикав силует рови из бельото на Либи, а след това отива до дрешника, за да продължи търсенето там.