Обръщам се към велосираптора, който ме гледа малко странно, сякаш му е леко забавно или искрено се интересува каква ще бъде реакцията ми на всичко това.
— Кой си ти? — питам го аз. — Ти ли си Гул Гедросян?
Засмива се.
— Господин Тейн, моля ви. Имате напълно погрешна представа. Мога да ви обясня всичко.
— Добре — окуражавам го аз. — Обясни ми всичко. Започни с обяснението на това — и правя жест с ръка, обхващащ екраните. Прихващам по-здраво тежестта в ръката си и правя крачка към него. Но той не трепва. Гледа ме много внимателно, без да помръдва и без да се страхува.
Чувам навън нещо през отворената врата. Удар, после женски писък. Гласът е на Либи:
— Джими… помощ! — крещи тя.
Изскачам във фоайето и през входната врата.
Руснакът ме следва и се опитва да ме усмири:
— Господин Тейн, моля ви. Изслушайте ме… Това е много забавно недоразумение… Искам да ви обясня всичко, за да не добиете грешна представа.
Скачам от верандата и отново съм под дъжда. Отсреща, в моята алея, се виждат насочени към улицата светлини на кола, които прорязват мрака. Виждам две тъмни фигури да блъскат някого в колата. Приглушен писък ми казва, че това е Либи. Стрелвам се през двора на съседа в посока на моя дом. В края на двора кракът ми се плъзва в калта, правя шпагат и се просвам по задник. Болката преминава по ксилофона на ребрата ми. Отпускам се в калта и лежа там, опитвайки да се съвзема. До мен тече поточе и мие ръцете и краката ми. Изправям се с мъка в момента, когато колелата на колата в моята алея изсвистяват, изхвърлят изпод себе си чакъл и после колата тръгва по алеята. Тичам към нея — това е напълно анонимна черна лимузина — но се разминаваме на една ръка разстояние и тя запрашва надолу по улицата.
— Спри! — крещя аз след колата. Но тя, разбира се, изчезва в дъжда.
— Господин Тейн, моля ви, върнете се вътре — призовава ме гласът зад мен. Обръщам се към велосираптора. Той стои на верандата си. Забелязвам, че вече е облечен в непромокаемо яке. Дясната му ръка е пъхната в джоба. — Това е ужасно недоразумение — съобщава ми той, надвиквайки шума на дъжда. — И бих искал да се възползвам от възможността да ви обясня какво точно става.
Прокрадва се към мен, докато говори. Прави го бавно, почти незабелязано.
Поглеждам към моята къща. Вратата е разтворена и светлината от фоайето — жълта и гостоприемна — се излива на верандата. Велосирапторът приближава и бавно слиза по стълбите на двора.
— Ситуацията е крайно интересна, разбирате ли — не спира да говори той. — Бих могъл да ви обясня на чаша кафе, а? По съседски, нали? Ще ми направите ли компания на чаша кафе? — Ръката му продължава да е в джоба, но вече е достатъчно близко, за да разбера, че издутината в джоба му не е само от една ръка.
Обръщам се и побягвам през улицата, газейки до глезените във водата, която вече блика обратно от канализационните шахти, после хуквам нагоре по лекия наклон на моя двор. Поглеждам през рамо и виждам, че велосирапторът тича след мен. Това, разбира се, отменя поканата му за разговор на кафе. Подхлъзвам се на мократа трева и съм на път да падна по задник за втори път. Но в последния момент запазвам равновесие и продължавам да бягам, залитайки, напред. Изтичвам нагоре по дървените стъпала на верандата, влизам в къщата и затръшвам вратата зад себе си под носа на руснака, който ме е настигнал и е протегнал ръка.
Слагам резето. Облягам се на вратата, поемам си дъх и в същия миг си спомням за издутината в джоба на мъжа. Отдръпвам се крадешком от центъра на вратата.
Но почукването след няколко секунди е кротко… почти по съседски.
— Господин Тейн, няма да ви сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим. Имате джентълменската ми дума.
Оглеждам фоайето. Мокрите ключове на Либи за колата са на страничната масичка. Вземам ги и ги пускам в джоба си.
— Господин Тейн пак се разнася гласът от другата страна. — Да седнем като нормални хора и да пийнем нещо заедно, какво ще кажете?
— Махай се — крясвам аз през вратата. — Не искам да пия нищо. Остави ме на мира!
Знам, че съм в безопасност, докато руснакът се намира от външната страна на дебелата врата, докато чувам гласа му и докато знам къде точно се намира.
— Махай се! — отново изкрещявам аз.
Този път няма отговор.
Пристъпвам към вратата и поглеждам през шпионката. Верандата е празна. Руснакът никакъв не се вижда.
Правя бърза инвентаризация какво имаме долу. В кухнята виждам прозорците, надеждно затворени и заключени. Но в дневната вратата към двора е леко открехната. Хвърлям се към нея през фоайето и през дневната покрай дивана. Сграбчвам дръжката и я блъсвам. Ключалката щраква. Отвън светкавица раздира небето и осветява руснака, който стои на сантиметри от мен, само че от другата страна на стъклото. Пръстите му са върху дръжката на вратата. Дърпа я.