Тичам. Мокрите дрехи и джвакащите обувки ме забавят и имам чувството, че се движа през меласа. Все едно съм в кошмарен сън — уж тичам с всички сили, а едва се движа. Крачките зад мен се приближават… и приближават.
Очаквам всеки миг ръка да се стовари на рамото ми, да ме сграбчи за мократа риза и да ме събори на земята. Добирам се някак до мерцедеса, отварям вратата, като едва не откъсвам дръжката й, вкарвам ключа на запалването и го завъртам.
Никога до този момент не съм изпитвал по-силна любов към германците. Всички тези глупости между 1941 и 1945 година… готов съм да махна с ръка на това сега. Няма идеална нация, а, боже, какви коли правят тези хора! Двигателят измърква, въпреки че седалките, арматурното табло и постелките са подгизнали, а подът е под два сантиметра вода като в екзотичен аквариум във фоайето на хотел в Лае Вегас.
Секунда по-късно двигателят с рев се събужда за живот, аз настъпвам педала на газта, гумите се завъртат и колата буквално се изстрелва на заден ход по алеята миг преди руснакът да сложи ръка върху вратата. Свалям поглед върху едрата лапа на велосираптора, която спира на сантиметри от рамото ми. Това е миг на замръзнала интимност — мигът преди той да вдигне ръка и аз да се отдалеча на скорост. Но през този момент, докато гледам ръката му, забелязвам нещо много странно — последната фаланга на кутрето му липсва. Там има червено чуканче… като моето.
Руснакът вдига ръка и извиква:
— Чакайте, чакайте, господин Тейн! Моля ви, върнете се! — което прозвучава просто нелепо, сякаш мога да спра, да обърна колата и да го попитам: „О, искахте да си поприказваме за нещо ли?“.
Втори руснак изтичва при първия и спира до него. Двамата застават един до друг и гледат след мен. Колата ми излита с подскачане на улицата и ламарините остъргват асфалта. Завъртам рязко волана, включвам на предна и стъпвам върху педала. Гумите лудешки се завъртат с изсвистяване, отпускам малко газта, гумата зацепва и колата поема на скорост по пътя.
Никой не ме следва, но аз не спирам и продължавам да правя зигзаг по улиците на предградието, докато най-сетне излизам на магистралата. Отказвам да забавя. Отказвам да спра. Продължавам, убеден, че движението всяко движение — е по-безопасно от оставането на едно място.
39
Нещо не е наред.
Трябват ми десетина минути, за да угасне адреналиновата буря в мен. После още пет, за да осъзная какво точно ме безпокои.
Никой не ме преследва. Никой дори не се опитва да го направи.
Онези типове просто ме проследиха с поглед да изхвърчам от алеята и аз видях в огледалото за обратно виждане двама едри руснаци да стоят неподвижно един до друг под дъжда и да гледат габаритите ми като семейна двойка, проследяваща първото отиване на най-малкия си син с кола до училище.
Сега от разделящата ни дистанция в пространството и времето, разбирам защо този образ на неподвижно наблюдаващите ме руснаци толкова ме безпокои.
Тези хора бяха сложили подслушващи устройства не само в дома ми, но и в офиса ми, бяха прехванали телефона ми и бяха вкарали камери в спалнята ми. Защо тогава ме оставиха да им се измъкна, без поне да опитат да ме преследват?
Не… Не ме преследват, защото няма нужда. Защото не ги е страх, че ще ми изгубят следите. Със сигурност знаят къде се намирам. И най-вероятно ме наблюдават дори в този момент. Аз съм мигаща зелена точка на някаква компютърна карта, мигаща стрелка на нечий джипиес.
Следят ме къде отивам, а когато спра, ще дойдат и ще ме приберат.
Изваждам мобилния си телефон от джоба на панталона. Шофирайки с лявата ръка, опипвам с дясната да го включа. Но дисплеят остава тъмен, скокът ми в басейна го е повредил. Но дали това означава, че са мъртви и нещата, които са сложили в него?
Хвърлям го през рамо и проследявам с поглед как се удря в платното, преобръща се няколко пъти и се разпада на парчета.
Сега остава да се погрижа и за колата.
Не мога просто да я паркирам. Те веднага ще видят, че малкият мигащ Джими Тейн е спрял да се движи. И ще дойдат без забавяне.
Трябва да се отърва от колата, но така, че тя да продължи да се движи и да заблуди руските ми приятели. В главата ми нахлуват образи, абсурдни картини, родени от милион нелепи филми: тухла върху педала на газта, а аз скачам от движещата се кола, докато мерцедесът продължава без шофьор из улиците на административния център на Форт Майърс.
Намирам ee на Кливланд авеню и се движа на север. Идеята ме спохожда, когато виждам знака на автогарата на „Грейхаунд“. Следвам пътеуказателите, които ме водят към нея.