Дъждът вече отслабва и от порой преминава в ръмеж. По-закоравелите пияници отново се изпълзели на улицата. Двама ме наблюдават изпод навеса пред магазин за спиртни напитки. Само преди няколко седмици щях да изгледам тези нещастни създания под дъжда със съжаление. Но сега те ме гледат заинтригувани от това, че гюрукът на колата ми е свален в пороен дъжд и от косата ми тече вода. Не е много ясно кой кого съжалява.
Автогарата на „Грейхаунд“ е като всички останали автогари, които съм виждал. Намира се в погрешната част на града там, където никой не иска да отиде и откъдето никой няма пари да си тръгне. Сградата е голяма с начупен покрив, който излиза като козирка над складово помещение. Трима латиноси седят под козирката, за да не се намокрят. Правя маневра и спирам мерцедеса до тях в заграденото място за слизане на пристигащите.
— Ей, чико… — виквам.
Тримата ме поглеждат. Онзи от тях, който изглежда като водач — глава, бръсната като на мистър Клийн, татуировки по ръцете като мастилена паяжина, мрежеста риза върху релефната мускулатура — накланя глава и прави с нея няколко движения за разкършване. Замръзва като насекомо, докато преценява хищник ли съм или жертва. Съчувствам му, защото задачата не е лесна белокож, в лоша физическа форма, в скъпа риза, кара кола, струваща повече от всичкия крек, който той е изпушил през живота си, но от друга страна, гюрукът ми е свален по време на буря, дрехите ми са подгизнали и се намирам в центъра на административната част след някакво премеждие, което явно не е започнало добре и е на път да свърши още по-зле.
— Да, ти, ти окуражавам го аз, — ела насам.
Може би не е свикнал да му говорят по този начин.
Разменя поглед, казващ „Може ли да се вярва на този луд“, с двамата си приятели, но решава все пак да се надигне. Става и без да бърза, се приближава до колата, извърнал тяло малко странично, сякаш за да представлява по-малка цел, в случай че извадя изневиделица пистолет и му докажа, че съм толкова луд, колкото изглеждам.
— Да…? — подозрително се осведомява той. Остава на метър разстояние.
— Кога тръгва следващият автобус оттук?
— На какво ти приличам, задник нещастен? На разписание? Откъде мога да знам?
— Трябва да стигна навреме за много важна среща — обяснявам му аз. Премествам лоста в положение за паркиране. — Няма да ме има няколко часа. Направи ми услуга. Паркирай колата и я дръж под око. Ще ти дам сто долара за труда.
Отварям вратата и слизам. Хвърлям му ключовете. Улавя ги във въздуха с видима изненада. Поглежда какво държи в ръката си, неспособен да повярва.
— Мога да ти имам доверие, нали?
Намирам в портфейла си пет двайсетачки, подгизнали, но годни за употреба, и му ги подавам.
Взема парите. Поглежда назад към приятелите си, които му се усмихват и му кимат. Казва ми:
— Да, пич. Можеш да ми вярваш.
— Имаш честно лице — обяснявам му избора си аз, — така че намери безопасно място и я паркирай. Казаха ми, че кварталът не е най-добрият.
— Не, пич, кварталът си е в ред — уверява ме той като агент по продажба на недвижими имоти. — Има си и хубави, и лоши места в него, като навсякъде.
— Добре, ермано — казвам аз. — Трябват ми няколко часа. Ще те намеря тук, като се върна, нали?
— Разбира се — безочливо ме лъже той. — Тук ще съм, къде другаде.
Приятелите му, седящи до входа, се изсмиват.
— Аста ла виста — казвам аз.
За първи път, откакто съм в този забравен от бога щат, късметът е на моя страна, защото в този момент до зоната за пристигане се приближава такси и спира. Отварям вратата на млад мъж, който ми изглежда европеец, хванал с една ръка за ремъците раница с метална рамка, а е другата пътеводител за Флорида.
— Кога е влак следващ за Форт Лодърдейл? — пита ме той с почти неразбираем акцент.
— Имаш късмет — успокоявам го аз. — Тръгва след малко. Но побързай.
Той подава на шофьора няколко смачкани банкноти и се забързва, без да изчака да му върнат рестото.
Качвам се в таксито и затварям вратата.
Шофьорът — блестящ от пот хаитянец, излъчващ миризми в целия възможен спектър — се обръща към мен:
— За къде, господине?
Осъзнавам, че нямам представа къде да отида. Къщата ми се изключва. Жена ми е отвлечена. Преследват ме руски гангстери.
Вероятно трябва да отида в полицията. Но не още. Не преди да съм разбрал какво става и какъв да бъде следващият ми ход.
— За къде, господине? — подканва ме хаитянецът с нарастващо нетърпение.
— Знаеш ли къде е Форт Майърс Бийч? — питам го аз.
Отрязва, че знаел, но дали съм имал пари за дотам?