Тя докосва обезобразения ми пръст. Дърпам го.
— Не… възразявам аз. — Това ми го направи букмейкър. Дължах пари на един. Казваше се Ектор. Стана преди много години.
Заглеждам се в пръста. Като се замисля… не съм толкова сигурен какво точно се е случило. Либи ми беше разказала някаква история как съм се прибрал у дома с окървавена ръка, превързана с кърпа за подсушаване на съдове. Изглежда не съм бил съвсем наред, защото съм настоявал да ме закара в „Джак в кутия“, за да ям хамбургер. Но аз не помня такова нещо. Дали наистина се е случило така?
— Не си спомняш — разчита правилно замълчаването ми Аманда.
— Не.
Тя се примъква до мен.
— Трепериш, Джим. Ела тук. — И ме повежда към банята. Там е пълно с разни женски флакони и бутилчици — шампоани, течности за изплакване на устата, тоалетни млека. — Ще ти кажа какво да направиш. Трябва ти горещ душ — убеждава ме тя. — Миришеш много лошо. От това ще се почувстваш по-добре. — Навежда се в душкабината, завърта крановете, регулира температурата и през цялото време продължава да ме държи за ръката, сякаш се страхува да не й избягам. — Така е добре — казва тя, когато преценява, че температурата е добра. Отваря плъзгащата се врата от матово стъкло: — Влизай. Ще отида да ти потърся сухи дрехи.
Излиза от банята и затваря тихо вратата зад себе си.
Събличам се и влизам в душкабината. Оставям горещата струя да ме шиба през гърба, шията, главата. Затварям очи. Мисля си какво да направя по-нататък. Ще се обадя в полицията. Ще говоря с агент Мичъл. Ще открия Либи. Ще приема последиците, каквито и да са те, но ще се боря срещу всякакви обвинения в някакво престъпление. Аз съм невинен и ако имам някаква вина, това е, че съм глупак.
Вратата на душкабината се плъзга и при мен влиза Аманда. Гола е. Притиска се в гърба ми, обхваща ме е ръце. Усещам гърдите й върху гърба си, острото й окосмение, връхчетата на пръстите на краката й в сухожилията на глезените ми.
— Какво правиш? — питам я аз.
Не ми отговаря. Вместо това ме хваща през раменете и ме завърта с лице към себе си. Притегля главата ми надолу към своята и ме целува. Усещам вкуса й, усещам топлата вода и парфюма, който водата измива от тялото й.
— Виждаш ли? — прошепва ми тя. — Трябвало е да сме заедно. Така е искал той.
— Кой го с поискал? Исус?
— Не, глупчо — прошепва тя. — Хваща чуканчето на кутрето ми, притиска го към своето, обхваща двете с другата си ръка и ги стиска: Ето… Негови сме. И двамата му принадлежим.
— Какви ги говориш?
— Той е искал да стане така. И затова ни е довел тук, заедно. Затова ме е пуснал да си тръгна. Не е било случайно. Такова е било желанието му.
Искам да й кажа, че не е с всичкия си, но в този момент тя се притиска в мен, вкарва ме в себе си и трябва да замълча за пет минути — всичкото време, което ми е нужно.
42
После идва ред на дрогата.
Предполагам, би трябвало да се изненадам, когато млада жена, намерила Исус в сутерена на църква и татуирала на кирилица върху гърдата си заявление, че той е умрял заради нейните грехове, и която гръмко е заявявала, че животът й се е променил, след като го е намерила — та казвам, предполагам, че би следвало да се изненадам, когато тя донася стъклена лула и бутанова запалка от полица в дрешника си, а после ме повежда към спалнята си, пуска музика на компютъра си и ми казва:
— Нека го направим… поне веднъж.
Само че за хора като мен и Аманда няма такова нещо като поне веднъж. Няма и такова нещо като последен път. Има само паузи, затишия, почивки. Това е причината връщането да е толкова лесно: заради усещането, че да вземаш дрога е също такава част от живота, както и отказването. За наркомана това не са противоположните полюси на съществуването — отказът срещу употребата, доброто срещу лошото — а са по-скоро различни външни проявления на една и съща вътрешна истина. Вземаш, спираш. Надрусан, нормален. Това е все едно и също — игрище, на което танцуваме и играем.
Аманда запалва редичка свещи от пчелен восък на скрина до леглото си и изгася горната лампа. В стаята притъмнява, с изключение на светещите златни кръгове на свещите.
За първи път осъзнавам, че е красива и че я обичам. Възрастта й винаги е била загадка за мен, още от първия ден, когато я видях. Тя зависи от осветлението, облеклото й, грима и ъгъла, от който я гледам. Понякога изглежда изморена и очите й са древни, в други случаи е секси, опитна и лукава — момиче с опит, което е преживяло всичко и не може да бъде изненадано, момиче, което би опитало всичко отново.