— Трябва да отида в полицията.
— Да одобрява тя намръщено.
— Май нещо не си съгласна.
Свива рамене:
— Може би трябва да го направиш. — Но тонът й подсказва, че мога и да не го направя.
Напъхвам се в кухничката зад нея. Не съм сигурен къде се намираме по отношение на интимността между нас. Снощи се чукахме десет пъти и взехме кристален мет, но тази сутрин не съм сигурен дали ми е позволено да я докосна до рамото.
— Какво има? — питам, поглаждайки врата й с пръсти. Изпитвам облекчение, че не се отдръпва. Пристиска се до мен, опирайки гърдите си в моите.
— Само искам да внимаваш. Ти не го познаваш така, както го познавам аз.
— Не ми ли каза, че никой не го познава?
— Да, прав си. И все пак… Чувала съм разни неща. Ужасни неща…
И се извръща.
Мисля си дали да не проявя настойчивост и да я разпитам какво още не ми е казала. Но не го правя. Вместо това я питам:
— Мога ли да използвам телефона ти?
Отива в спалнята и намира там чантичката си. Изважда от нея мобилния си телефон и ми го дава.
Намирам в портфейла си визитката на агент Мичъл. Тя е все още мокра, но четлива. Набирам номера и съм изненадан, че връзката е пряка.
— Джим Тейн се обажда — представям се аз.
— Господин Тейн — казва той с някакво облекчение. — Къде, по дяволите, се намирате?
— Отседнал съм при приятел — съобщавам аз. И добавям: — Имам нужда от помощ. Случиха се някои неща…
— Какво не е наред?
— Жена ми. Гедросян я отвлече.
— Гедросян? — повтаря той недоверчиво. — Той я е отвлякъл?
— Неговите хора. Не той лично… — уточнявам аз, сякаш от това смисълът на казаното е по-малко налудничав. — Те живеят в къщата на отсрещната страна на улицата. Той ме е шпионирал, наблюдавал ме е, откакто съм във Флорида.
В слушалката се разнася някакъв шум… изпускане на въздух. Смях.
— Господин Тейн… нека проверя дали съм разбрал. Гул Гедросян живее срещу вас. През цялото това време, докато ние го издирваме в тринайсет щата и четирийсет и шест окръга, мобилизирайки група от дузина хора… през цялото това време вие сте били съседи и сте си давали назаем захар.
— Не — казвам аз.
— И изведнъж той идва и… Как беше?… Отвлича жена ви?
— Не — повтарям аз. — Не, не казах такова нещо. Не той отвлече жена ми. Не лично. Направиха го хората му.
— Неговите хора са отвлекли жена ви — формулира мисълта ми той.
— Да… и мога да ви покажа.
— Можете ли? Добре…
— Да се срещнем в дома ми.
— Ще бъда там след час.
Омитам три резена бекон. Аманда ми дава десертно сусамено блокче, което натъпквам в устата си с надеждата да спре бученето в главата ми. Не го прави. Всичко е както някога… в лошите ми дни. Отново. Сега си спомням: чувството след това, когато започваш да си мислиш за кранк всяка секунда — зверската нужда от него, не за друго, а просто за да се почувстваш отново нормален. Не е като хероина или перкоцета, с които имаш около седмица или две, за да решиш дали си готов да приемеш живота на пълноправен наркоман, или ще се откажеш — макар и с мъка — след няколко опита.
Не, метът е различен. Той се завира в лицето ти и изисква. Той е като ревнива приятелка, откачена любовница. Нуждае се от цялото ти внимание. Иска да му се отдадеш. Веднага.
— Джим — обажда се Аманда. Беше излязла от кухнята, но се е върнала и държи нещо в ръцете си, държи го внимателно като ранена птичка. — Вземи това.
Поглеждам към ръцете й. Пистолет. Черен и ъгловат, с профила на оса.
— Какво е това? — ненужно питам аз.
— Пистолет, глупи. Използва се, за да стреляш по хората.
Не използвам пистолети, за да стрелям по хората.
— Нямаш представа с кого си се забъркал. Погледни тук… — Тя го хваща с дулото надолу. — Това е предпазителят — обяснява ми и докосва с пръст дясната страна на дръжката. — Натиска се надолу с палец, преди да стреляш.
— Няма да стрелям.
— В цевта има куршум — продължава тя, без да ми обръща внимание. — Трябва само да натиснеш предпазителя и да дръпнеш спусъка. Разбра ли?
— Аманда…
— Първо предпазителя, след това стреляш…
— Аманда…
— Вземи го — и тя го натиска в ръцете ми. Вземам го. Изненадан съм колко е тежък.
— Откъде имаш пистолет?
— От един приятел. За защита.
— В случай, че дойде за теб.
— Не „в случай“, а когато.
Прибирам пистолета в джоба си. Той се намества тежко на бедрото ми.
— Няма да се бавя — казвам аз. — Чакай ме тук. Целувам я по бузата, както се целува леля. Когато се дръпвам, тя слага ръка на тила ми и ме притегля до себе си. Целува ме с отворена уста, със сила. Отчаяна, безумна целувка — целувката на жена, която смята, че повече няма да те види. Не много окуражаващо.